БългарскиWorks
Tales between two worlds
 | Танцът на призрака - Помниш ли? - попита Смъртта. Той кимна. Помнеше всичко. - Ще ми разкажеш ли? - Какво искаш да знаеш? - попита той. - Каквото сам прецениш. - Защо ни раздели? Смъртта сякаш въздъхна. Нямаше отговор на този въпрос. Тя просто идваше и отвеждаше душите. Животите угасваха под студените й пръсти, за да се превърнат в безплътни самотни призраци, изпълнени с чувства, които никога вече няма да се завърнат сред живите, освен в техните спомени. Така е било винаги. Така ще бъде и за напред. Той не дочака отговора на Смъртта. Каза: - Помня всичко. Помня и щастието, и болката. Помня трудните мигове, но и как ги споделяхме. Помня красивите моменти. Помня... Замълча за една безкрайно дълга секунда. - Когато се запознахте? - предположи Смъртта. Сълзите нахлуха в неговите очи и той не можа да ги сдържи. - Разкажи ми. Смъртта рядко говореше с живите. Правеше го в онези тежки моменти, в които някой имаше нужда да сподели, но нямаше с кого. Навярно ако Смъртта бе жив човек, той нямаше да иска да разговаря с нея. Ала тя не беше жива и никога не е била, никога не бе разбирала напълно онази велика сила, наречена живот. Тя, Смъртта, бе границата между два свята и може би затова имаше голямо влияние както над призраците, така и над живите. - Но защо искаш да знаеш? - Ще ти олекне. - каза Смъртта - Навярно болката никога няма да отмине напълно, ти ще помниш всичко, но красивите моменти ще бъдат тези, които ще те стоплят. Той изтри сълзите си. Седна на студения камък и погали надгробната плоча, а след това пръстите му се плъзнаха върху прясната пръст. - Навярно знаеш повече за живота отколкото ние, живите. - Аз идвам само в края. Но мога да ви виждам винаги. И все пак не знам много, макар че винаги съм била тук и съм докоснала всички, които са си отишли. Думите на Смъртта бяха спокойни. - Разкажи ми как се запознахте. - помоли отново тя. - Беше студено. Зимна вечер. Снегът бе валял цял ден и бе затрупал всичко - покривите на къщите, улиците... Беше красиво, но някак тъжно. Вървях сам под светлината на току що запалените улични фенери. Отивах си вкъщи и минах по моста, по който бях минавал стотици пъти. Но сега бе различно, защото тя бе там, облегната на каменния парапет и гледаща водата. Помня, че плачеше, но никога не я попитах какво я бе разстроило през онази вечер. Навярно ако имах възможност сега пак не бих я попитал. Беше толкова тъжна. Тогава се приближих до нея. Тя ме усети, разбра, че съм непознат, но не се обърна, а само изтри сълзите си. Каза, че й е студено както никога преди. Аз стоях зад нея неуверено и не знаех какво да направя. Минаха няколко мига и аз реших да продължа по пътя си. Прибрах се, но все за нея мислех. Тя бе там, навън, сама в студа. Не издържах и се върнах на моста. Тя все още бе там, сякаш ме бе чакала. Тогава се обърна и за пръв път видях очите й. Прегърнах я, макар дори да не знаех името й. Тогава отнякъде се чу музика, бавна и тъжна, излизаща от струните на цигулка. Красива музика. И ние танцувахме под светлината на фенерите и луната, сякаш това бе най-естественото нещо на този свят. И навярно бе така. Той отново погали студения надгробен камък и след няколко безкрайни мига добави: - Бих дал всичко да танцувам отново с нея, както през онази вечер. Замълча. Смъртта го гледаше, ала той сякаш не я забелязваше. После започна да си тананика някаква мелодия и Смъртта разбра, че това бе същата онази музика, която бяха чули на моста. - Бяхме се заклели да бъдем винаги заедно, докато... ти ни разделиш - каза след известно мълчание той - И ето, че този момент дойде. Тя бе всичко за мен, всичко, което някога съм желал и от което съм имал нужда. А сега отново съм сам. Трябваше аз да съм на нейното място. Смъртта остана безмълвна. Тя виждаше неговата мъка, която бавно го унищожаваше, ала виждаше и друго. Виждаше неизмеримата болка в призрака на жената, която днес бе погребана. Тази душа стоеше тук, слушаше разговора между двамата, искаше да заплаче, ала не можеше. Призраците не плачат. - Тя е тук. - каза най-сетне Смъртта. Той вдигна очи и се огледа. Нямаше как да я види. - Стои до теб и болката й е не по-малка от твоята. Иска да те прегърне, но ръцете й минават през теб. Сега тя е призрак, сянка на онова, което е била, но все пак е тя и иска да е с теб не по-малко отколкото ти да си с нея. И в този миг двамата погледнаха умолително към Смъртта. - Искам отново да сме заедно. - каза той. - Един ден ще бъдете. - отговори Смъртта. - Скоро ли ще дойде този ден? Смъртта не знаеше. Животът бе сложно нещо, но в мигове като този дори Смъртта го разбираше. И макар да не можеше да усети любовта между двамата, тя я осъзнаваше напълно. Това бе свято чувство, което всеки трябваше да открие сам. Смъртта не можеше да я прекъсне, напротив - можеше само да я засили. Човек осъзнава най-добре нещо чак след като го загуби. И ако един ден съумее да го открие отново, той започва да го цени двойно. Но любовта не можеше да бъде загубена. Любимият, да, но любовта, не. Затова Смъртта си позволи нещо, което рядко правеше - да заведе жив човек на самия ръб на живота, там, откъдето можеше да съзре отвъдното. - Ела - каза Смъртта. Денят сякаш помръкна. Цветовете избледняха, реалността се стопи, светлината се отдръпна, настъпи блед сумрак. Той стана от каменния ръб на гроба и пристъпи напред. Там стоеше нейният призрак, усмихваше се както преди. Тя протегна ръце и той ги пое. Това не бяха студените ръце, които Смъртта бе оставила след себе си - бяха топли, бяха живи. За миг двамата повярваха, че всичко е било илюзия и че Смъртта не ги бе разделила. Тогава чуха музиката, която сякаш вчера ги бе събрала. И те отново танцуваха, ала този път не на моста в студената зимна вечер, а на самата граница между два свята. Но това нямаше значение. Нищо нямаше значение, освен близостта им и тъжният глас на цигулката, долитащ незнайно откъде. Това беше един красив танц, какъвто никой не бе танцувал до този миг. А когато музиката постепенно заглъхна, те разбраха, че отново е време да се разделят. Тогава той се наведе и откъсна едно цвете, което й подаде. Тя го взе. - Чакай ме. - каза той. - Ще те чакам. - отвърна тя. И тогава всеки остана в своя свят. Той отново се озова до гроба, а на земята до него лежеше мъртвото цвете, но той знаеше, че призракът на това цвете щеше да бъде завинаги с нея. Този последен танц бе нещото, което щеше да остане в сърцето му като най-красив спомен до края на живота му. - Докато Смъртта ни раздели... - прошепна тихо той на себе си - Дори тя не ще ни раздели. Смъртта стоеше до него и го гледаше. - Не зная как да ти благодаря за това, което направи за мен. - Та какво съм направила? Нима не аз я отнех от теб? - Но ти ни събра отново, макар и само за миг. Ти пожела. Смъртта поклати глава. Думите бяха излишни. - Скоро ли ще бъдем отново заедно? - попита за втори път той. Но сега Смъртта вече знаеше отговора. - Не. - отвърна - Този танц ти даде много. Той те върна към живота, от който ти почти се бе отказал. Сега трябва да продължиш така, сякаш тя е до теб. Трябва, заради нея. - Трябва? - попита той. Смъртта каза: - Трябва да живееш... |