БългарскиWorks
Tales between two worlds
Страх от тъмното
Някъде там, в самите покрайнини на големия град, още не бяха сложили улично осветление. През лятото, когато дните бяха дълги, до късно можеше да се чуят гласовете на играещи деца. Те тичаха, гонеха се, често се сбиваха за най-дребни неща, но такава е природата им. Родителите им редовно им се караха, сякаш забравяйки, че само допреди няколко години и те са били същите. Нищо не можеше да спре безгрижните детски игри, чак до залеза, когато улиците сякаш изведнъж опустяваха. Децата се прибираха по домовете си, видимо недоволни, че денят е бил толкова къс. Те бързаха да се навечерят и да се мушнат в леглата, за да мине по-бързо времето и на следващия ден да излязат отново навън, да продължат с игрите. Така беше през цялото лято. Така беше и есента, и пролетта. През зимата, обаче, игрите стихваха. Ставаше студено, а снегът, често пъти посрещан с възторг от децата, съпроводен с пързаляне на замръзналото близко езерце и голям бой със снежни топки, бързо омръзваше. Децата предпочитаха да остават по домовете си на топло, да гледат тъжно през прозореца и да броят дните до пролетта. За някои от тях това щеше да бъде последната безгрижна пролет – догодина щяха да тръгнат на училище и, макар че чакаха този ден с нетърпение, знаеха, че все по-рядко ще отделят време за игри. Порасваха. Само след няколко години съвсем щяха да престанат да тичат по улиците, а скоро след това щяха да поемат по собствения си път. Мнозина щяха да напуснат родния дом завинаги.
Но сега те все още бяха деца. Стояха тъжно пред прозореца. Скоро щеше да бъде Коледа. Децата винаги свързваха този празник с подаръци. Често ходеха до центъра на града и гледаха магазините за играчки, но тези играчки бяха скъпи и родителите им не можеха да си ги позволят. Все пак подаръци щеше да има. Ала Коледа беше веднъж годишно. Тя щеше да отмине, а децата отново щяха да застанат пред прозореца и да чакат студът да си отиде, ледът да се разтопи и улиците отново да ги подканят към игри. Но до пролетта имаше много време. А сега дните бяха къси…
А сега нощите бяха дълги. Стъмваше се рано и децата често съзираха странни силуети, бродещи из мрака. Знаеха, че у дома бяха на безопасно място, но все пак се страхуваха. Често осъзнаваха, че повечето неща са само фантазия – страшният звяр на ъгъла не е нищо друго освен голям дънер, който съседът щеше да нацепи за подпалки, а бродещият сериен убиец, който се задаваше, беше просто един заблуден пияница, който се бе изгубил.
Но някои неща бяха истински и плашеха децата. Те знаеха, че силуетът, който виждаха отвъд последите къщи, е реален. Беше на едно от момчетата от квартала, което всички отбягваха. Това момче не беше като другите. То си стоеше през деня в къщи и не играеше с никого, но винаги излизаше след залез, когато не слънцето, а луната хвърляше сенки и когато тези сенки навяваха страх и тъга. Децата знаеха, че те са само мрак, но въпреки това се страхуваха от тях. Но странното момче сякаш се стремеше точно към тях.
А сенките не бяха съставени само от тъмнина.
Момчето ги познаваше. Беше дало име на всяка една от тях. То говореше с тях и всички знаеха, че го прави, и сякаш именно това плашеше другите деца. Сенките не бяха живи, но някога са били. Сега това бяха само призраци на отлетели животи. Тези души скитаха из света на живите, отдавна отскубнали се от телата си. Ала сега нямаше кой да ги види, нямаше с кого да поговорят и на кого да се оплачат от тъжната реалност, в която съществуваха. Единствено странното момче някак си ги виждаше. Никой не знаеше как го постига. Призраците често идваха тук за да си поприказват с него. Появяваха се след залез и се криеха в сенките, сякаш се страхуваха някой да не ги види. Ето, днес тук бе дошъл Адмиралът. Той стоеше под клоните на едно близко дърво и сякаш трепереше. “Не е възможно да изпитва студ”, каза си момчето и приближи.
- Добър вечер – поздрави то.
- Добър вечер – отвърна Адмиралът.
- Виждам, че треперите.
- Тук винаги е студено.
- Но как… Та вие нямате тяло!
- Казвал ли съм ти как умрях? – попита Адмиралът.
- Не, господине – отвърна момчето и на свой ред потрепери – Никога.
- Беше люта зима – започна разказът си призракът – Връщахме се към дома. Войната беше свършила, а аз и още няколко войници бяхме попаднали в плен няколко седмици по-рано. Освободиха ни и ни отпратиха да си вървим. Дълги дни скитахме из снеговете, без посока. Не знаехме нито къде сме, нито накъде отиваме. Единствено искахме да стигнем до някой град. Щяхме да потърсим помощ, да се свържем със семействата си, за да ги успокоим, че сме живи и се връщаме. Храната ни свършваше, а зимата хвърляше цялата си ярост върху нас. Накрая видяхме, че приближаваме най-сетне някакъв град. Казах на войниците си, но те нямаха никакви сили да продължат. Повечето нападаха по снега, а другите се заеха със сетни сили да разтриват измръзналите крайници на другарите си. Осъзнах, че никой от тях няма сили да стигне до града. Първо помислих да отида сам и да доведа помощ, но веднага разбах, че е безсмислено. Градът все пак беше далече, нямаше да успея да стигна преди залез, а дори да успеех и да откриех бързо хора, които да помогнат, нямаше да успеем да се върнем. Тогава осъзнах, че това е краят. Седнах и дълго говорих на войниците за тяхната храброст. Усещах как постепенно, един по един, те престават да ме слушат и затваряха очи завинаги. Аз останах последен. Бялата смърт отне живота от всички ни. Потърсих душите на другите войници, но никога повече не ги срещнах.
Той завърши разказа си.
- Поне вие сте можел да се спасите – промълви момчето.
- Какъв командир ще съм, ако изоставя своите войници? – възпротиви се призракът – Мой дълг беше да остана с тях. – замълча за миг и добави – Когато умирах, усетих как студът се променя. Вече не ми беше студено на ръцете и краката, а на душата. От тогава е така. Винаги, когато има сняг, аз треперя. А може би това ми е наказанието, че не отидох за помощ в града…
Адмиралът замълча. Опита се да си представи какво би направил, ако отново му се наложеше да се изправи пред същия избор.
- Адмирале, познавате ли Шивача? – попита изведнъж момчето – По-рано идваше тук, да си приказваме, но от няколко месеца не се е мяркал.
- Мисля, че не го познавам – промълви призракът – Защо питаш?
- Не си спомням дали сте се виждали тук, край езерото. Попитах и други призраци, но те също не можаха да ми кажат какво е станало с него. Някои от тях обаче предположиха, че Шивачът е… продължил.
- Всички продължават рано или късно – отвърна Адмиралът – Призраците стоят в света на живите известно време, а след това продължават своя път към вечността.
- Но къде отиват?
- Никой не знае.
Няколко безкрайно дълги мига единственият звук, който се чуваше, беше вятърът.
- Адмирале – каза най-сетне момчето – никога не сте ми разказвал за вашето семейство.
- Ако призраците можеха да плачат, бих заплакал – отвърна Адмиралът – Но не мога, а това ми тежи. Не бих искал да се връщам в спомените си.
- Извинявайте, Адмирале – промълви момчето – Не исках да ви натъжавам.
- А може би си прав – каза призракът – Ако споделя ще ми олекне. Все пак тъгата е състояние на душата, а ние, призраците, сме единствено душа.
Момчето отвори уста да каже нещо, но Адмиралът го изпревари:
- Бях женен двайсет и четири години. След няколко месеца щяхме да празнуваме сребърна сватба, ако се бях завърнал жив. Имах две деца. Дъщеря ми беше на осемнайсет, когато загинах. Синът ми беше на дванайсет. Хубави деца. Още помня как ме изпратиха на фронта. Помолиха ме да се върна. Е, върнах се, но не можах да ги прегърна, не можах да им кажа, че отново съм сред тях. Когато душата ми намери пътя към дома, те вече знаеха, че съм мъртъв. Вероятно им бяха казали, че съм загинал във войната, а не след нея. Няма значение. Мислех да остана сред тях, но скръбта им беше толкова голяма, че не издържах и си тръгнах. Години по-късно осъзнах, че не трябваше да изоставям семейството си, но беше късно. Когато се върнах, те вече не бяха там. От други призраци разбрах, че съпругата ми е починала, а децата са се оженили, но не можаха да ми кажат къде са отишли да живеят. – Адмиралът въздъхна тежко – Никога повече не ги видях. Нито открих духът на съпругата си.
“Ето един тъжен призрак”, каза си момчето. Всъщност то никога не бе виждало Адмиралът да се усмихва. Винаги беше мрачен и замислен.
Но ето че сега той го направи и усмивката му беше толкова истинска, че момчето се зачуди дали старият призрак не се бе върнал към живота. То протегна ръка към Адмирала, ала не успя да го улови – пръстите му минаха през униформата му без да се спрат. Пагоните оставаха безплътни.
А колко ли битки е преживял за да стане адмирал! Колко ли живи се бяха превърнали в призраци за да заслужат високия му чин?
- Никога не съм имал избор – каза Адмиралът, сякаш прочел въпроса в очите на момчето – Заповедите идваха от горе. Казваха: “Върви и се бий!” Нямах избор. Цял един пропилян живот и много други изгубени. Знаеш ли, срещал съм свои врагове след смъртта. Изглеждат толкова окаяно, колкото и аз. Та нима и те не бяха хора! Защо трябваше някой да ми нарежда да вървя и да убивам? И те се питаха същото. Просто в един момент се изправяш срещу врага и тогава всички речи за дълга и родината остават на заден план, а напред излиза желанието да оцелееш и да победиш. Знаеш само че или ще убиваш, или ще те убият. С времето всичко това става машинално. От редник започваш да се изкачваш нагоре в йерархията, докато в един миг не станеш капитан, генерал, адмирал. Все титли спечелени с много кръв. Ставаш един вид високоценен убиец, без право на избор. Навярно днешните военни биха казали друго, но след смъртта нещата се виждат по по-различен начин.
Той замълча, докато момчето го гледаше втренчено, опитвайки се да осъзнае току що казаното.
- Трудно е за разбиране – каза призракът – Трябва да си бил войник за да го осъзнаеш. Някои отиват в армията по свое желание, заради доброто възнаграждение, но пари, спечелени от животите на други, не са никакво удовлетворение. Обещай ми никога да не ставаш войник.
- Обещавам – отвърна без колебание момчето докато заравяше лице в шепите си.
Усети как дланите му се навлажняват от потеклите сълзи. После почти усети една студена ръка върху косата си. Погледна и видя, че тя бе на Адмиралът. Но как, нали той бе безплътен?
- Успокой се – каза призракът.
- Може би ако ми разкажете за някои от победите си ще ви олекне.
- Тези победи не са нещо, с което трябва да се гордея – промълви Адмиралът и отмести ръката си от косата на момчето – Щастлив съм, че вече са зад гърба ми.
Постояха мълчаливо няколко минути. Някъде в небето облаците се разкъсаха за да проправят път на една единствена звезда, която намигна с далечната си светлина, преди отново да се скрие. Вятърът стана още по-студен, но нито момчето, нито призракът можеха да го усетят.
- Скоро ще продължа – наруши тишината Адмиралът.
- И никога няма да се върнете тук, под дървото при езерцето – каза момчето, но думите му не прозвучаха като въпрос, а по-скоро като завършек на мисълта на призрака.
- Никога. Времето ми настъпва. Чувствам го така, както понякога хората чувстват смъртта.
- Възможно е един ден отново да се видим – каза момчето.
- Странно момче си ти. Призраците са твоите приятели, а не връстниците ти.
Чудно бе как именно войникът осъзнаваше живота най-добре. “Почитай врага си, но не му оставяй да те надвие”, бе казал веднъж Адмиралът. А сега вече го нямаше. Беше си отишъл.
Момчето отново зарови лице в шепите си и заплака.
- Но защо? – каза някой наблизо.
- Клоунът – вдигна поглед момчето – Клоунът отново е тук!
На мястото на Адмирала беше застанал друг призрак, с боядисано в бяло лице, почернено с грим около очите, и с пъстри дрехи. Навярно така бе изглеждал точно преди да умре. Клоунът. Момчето се усмихна широко, ала погледът му инстинктивно се плъзна по пъстрата му риза, където се открояваше едно голямо червено петно. Клоунът е бил убит, така беше казал.
- Надушвам, че моят стар приятел, Адмиралът, е бил съвсем скоро тук – каза новопоявилият се призрак – Как е той?
- Той си отиде – отвърна момчето и изтри сълзите си. Клоунът веднага го разбра.
- Всички рано или късно продължават. Макар че призраците делят един свят с живите, те нямат място в него. Не тъжи, мъниче. Помисли за останалите, които идваме да си поприказваш с тях.
- По-скоро идвате вие да си поговорите с мен.
- Тъжен си, виждам. Ще ти покажа един фокус – Клоунът измъкна три карти от един джоб – Виж, тук има три аса: спатия, каро и пика. Ето го карото по средата. Сега ги разбърквам и о, чудо! Карото изчезна, а на негово място се появи купа!
- Това са призрачни карти – каза момчето – Сигурно можеш да ги сменяш някак без да те видя.
- Нещата всъщност са много прости. Купата си беше там още в самото начало, но пиката и спатията бяха сложени така, че да скриват част от сърцето и да го карат да изглежда като каро – призракът отново подреди картите, но този път пред очите на момчето.
- Хитро измислено – каза момчето.
- А, ето че сълзите изчезнаха – усмихна се на свой ред Клоунът. Той понечи да стисне червения си изкуствен нос, но такъв нямаше, затова той просто направи движението, издавайки весел звук с уста.
- Не те ли боли? – смени темата момчето, кимвайки към червеното петно.
- Явно днес не си настроен за шеги – каза Клоунът и продължи тъжно – Тогава ме болеше. И сега понякога усещам стоманата, но съм свикнал и не ме е страх. А тогава се страхувах, не знаех какво има след смъртта.
- Аз знам, но въпреки това се страхувам.
- А не трябва. Това е просто преминаване от една реалност в друга.
- Но теб те е боляло – напомни му момчето.
- Не болката е страшна, а неизвестното. Страх ме беше от смъртта, а сега ме е страх да продължа все по една причина – не знам какво следва.
- Разбирам – кимна момчето – И другите деца от квартала се страхуват от тъмното защото не знаят какво има в него.
- Ето, видя ли? – клоунът разпери ръце – Ако знаеха сигурно пак щяха да се страхуват, но много по-малко. А нима ние сме страшни? Та какво би могъл да ти направи един призрак?
- Днес Адмиралът ме докосна – сподели момчето – Беше почти физически допир. Не си въобразявам. Сигурен съм.
- Понякога е възможно. Не знам как става, но според мен Адмиралът не е искал да се разделя с теб. Помня как веднъж си говорихте тук, под същото това дърво. Ти си навярно единственият, който може да го разбере.
- Той е много тъжен. Днес ми разказа как е загинал докато е говорил на войниците си, за да могат по-лесно да приемат смъртта.
- О, да – възкликна Клоунът – Смъртта. Помня я. Тя понякога обикаля сред мъртвите. Рядко ни обръща внимание, но я виждаме. Всички ще я видят един ден. Тя поне е милостива – и той инстинктивно докосна кървавото петно на ризата си.
Огромна горчивина звучеше от думите му.
Момчето си спомни историята на Клоуна – как той бе пътувал с цирка дълги години, как бе помагал в тежки моменти с каквото може и за най-добрия му приятел, акробат, чийто живот бе спасявал на два пъти и който в крайна сметка го бе предал и убил. Противоречиво звучаха думите на призрака. Понякога той говореше с уважение за акробата, спомняйки си неразделното им приятелство и трудните, но хубави мигове от живота им. Друг път си спомняше хладното острие, проникващо в гърдите му, и стенеше жално. “Призраците не могат да плачат”.
- Нуждаят ли се призраците от смях? – попита момчето.
- Понякога се опитвам да ги забавлявам, но повечето от тези, които съм срещал, оплакват собствената си съдба – той замълча само за миг и след това продължи – Не съм ти казвал, но по едно време обитавах средновековен замък, много далече от тук. Хората, които виждат призраци, са доста малко, но сред дългите коридори, осветени от безброй факли, отразяващи се в излъсканите рицарски брони, не беше трудно да се показвам пред посетителите. В замък някак си е по-лесно да те забележат. Може би защото хората очакват да срещнат истински призрак. Ала от мен те се страхуваха повече отколкото от останалите призраци. Тогава осъзнах, че лицето на мъртвия клоун е много по-ужасяващо дори от това на жив убиец. Имах доброто желание да забавлявам посетителите, но тях ги беше страх. Затова напуснах замъка и започнах да скитам из света.
- Но стигна тук – отбеляза момчето.
- И смея да твърдя, че съм щастлив.
- Знаеш ли, твоите смешки наистина са забавни. Понякога разказвам някоя от тях в къщи и мама и татко се смеят от сърце. Вероятно мислят, че съм ги научил от другите деца, макар че почти не излизам от къщата през деня.
- Клоунът си остава клоун винаги – усмихна се призракът – Дори след смъртта си. Но защо не играеш с другите деца? Защо предпочиташ да общуваш с нас, мъртвите?
- Не знам – отвърна момчето – Понякога и аз си задавам този въпрос. Може би трябва да се подготвя.
- Да се подготвш! – почти извика Клоунът – Та ти си още твърде млад! Дете!
- Никой не знае колко време му е отредено на този свят. Ти каза, че си виждал Смъртта да се разхожда сред призраците. Аз обаче съм я виждал сред живите. Никога не ми е обръщала внимание.
- Ти си връзката на хората с отвъдното – простена Клоунът – Ако имах живи роднини или приятели бих те помолил да ги откриеш. Но от тогава мина толкова много време. Всички вече са мъртви. Срещнах някои от тях тук, в отвъдното, но при призраците не е като при хората – те предпочитат да живеят сами.
- Но защо? – недоумя момчето.
- Не знам – сви рамене Клоунът – Навярно защото човек е сам в смъртта.
- Адмиралът не е бил сам.
- Повярвай ми и той е бил.
Тези думи прозвучаха зловещо и вцепениха момчето. То остана неподвижно няколко безкрайно дълги мига. Спомни си за топлото легло, от което се беше измъкнало а пореден път, за да дойде тук, под дървото при замръзналото езерце, за да си поприказва с призраците. Кой ли още щеше да дойде тази вечер?
- Май те изплаших – промълви Клоунът.
- Вече ти казах, че се страхувам от смъртта, макар да знам какво има след нея.
- Всички минаваме по този път рано или късно. Може да сме били почтени или зли, богати или просяци, глупави или гении, но пред смъртта сме равни – тя ни прибира по един или друг начин. Страхът е безсилие.
- Знам, че си прав… – едва пророни момчето.
- Един ден ще дойде и моят ред да продължа. Природата е безмилостна в това отношение.
- Кога ще дойдеш пак тук? – попита момчето.
Клоунът се усмихна тъжно, без да отговори. Той бавно се стопи в сенките на нощта.
Момчето отново остана само, но знаеше, че няма да е за дълго. Действително призраците идваха предимно поединично и сякаш се изчакваха предишният да си тръгне, за да дойде следващият. Така беше и сега. На мястото на тъжния клоун се появи един крал. Той идваше сравнително рядко. “Нормално за височайши особи”, каза си момчето. То понечи да се поклони, но Кралят го спря.
- Не е нужно, момко. Вече не съм велик владетел. Сега съм само бледа сянка.
Винаги казваше точно тези думи. Но гласът му звучеше гордо и величествено. Навярно ако поданиците му можеха да го видят биха го издигнали отново за техен крал. Той сам знаеше, че никога не е бил “велик владетел”. Беше управлявал малко планинско кралство в смутни времена и бе станал един от поредните монарси, опитал се да направи нещо добро, но спрян по безмилостния начин на преврата. “Шестима за шест години седяха на трона. Всички бяха убити”, бе казал веднъж той.
“Кралят не е лош – мислеше си момчето – Просто не е могъл да бъде в правилното време на правилното място. Тогава историята би му отделила много повече от няколко страници”.
Момчето си спомни как преди няколко години Кралят му бе казал истинското си име и то бе помолило едно от по-големите деца от квартала да отидат до библиотеката, за да му прочете нещо за този владетел. Действително не пишеше много, а и момчето бързо забрави името на призрака и той отново стана просто Кралят. Ала колко хора биха могли да се похвалят, че имаха истински монарх за приятел?
Кралят намести короната си – макар и сянка той не можеше да се раздели с нея. Беше млад, но в очите му се четеше угриженост, която носеше още от времето когато е бил жив.
- Как ли се развива кралството ви, ваше величество? – попита момчето колкото да подхване разговора.
- Така и не се завърнах там – промълви Кралят – След като видях кой седна на трона предпочетох да избягам. Навярно малката държава вече не съществува, земите й са заграбени от други.
- Бих могъл да проверя в библиотеката и да ви кажа – предложи момчето, макар че ако кралството действително вече не съществуваше щеше да му бъде много трудно да каже на стария призрак.
- Няма нужда, момко. Историята си върви, без значение дали я познаваме или не.
- Но познанието й може да ни помогне – оспори момчето.
- На вас, живите, да. Но тя не означава нищо за нас, отдавна мъртвите скитащи души – Кралят сякаш потръпна.
И тогава стана нещо, което много рядко се случваше. До призракът на монарха се появи още един. “Два наведнъж?”, зачуди се момчето. “Защо ли?”
Новодошлият също беше познат, но, за разлика от Кралят, идваше много по-често. Почти всяка седмица беше тук. Това бе духът на един просяк, починал едва преди десетина години.
- Добра вечер – поздрави той и се усмихна с оределите си зъби.
Той се зави в прокъсаното си палто сякаш да се предпази от студения вятър. Просякът беше добродушен и винаги усмихнат, сякаш нещастният живот, който бе водил, и несгодите, с които е трябвало да се бори, са били нещо приятно. Странен бе този призрак. Навярно биха си допаднали с Клоуна, ако се срещнеха.
- Добра да е – поздрави момчето.
- Добре дошъл – каза Кралят – Присъедини се към нас.
Последните думи, така привични за живите, звучаха странно от устата на призрак.
Просякът се приближи и протегна ръцете си сякаш над невидим огън.
- Студено е, а? – каза той.
- Но ти не би могъл да изпитваш студ – отвърна момчето, но после си спомни за Адмирала и добави – Не и физически.
Просякът дръпна ръцете си и отново се усмихна. В тази грозновата, но чаровна усмивка липсваше следа от каквато и да било загриженост от миналото.
- Значи, реших да дойда да видя какво прави моя приятел и гледам Кралят също е тук – подхвана Просякът.
- Как успяваш винаги да запазиш усмивката си? – попита Кралят.
- А нима тя струва пари? Аз бях беден и единственото, което имах, беше надеждата, че все някога нещата ще се оправят. Навярно и ти си имал същите надежди, Кралю. Ала при мен нещата бяха далече по-прости. Имах да се грижа само за себе си, а не за цяла държава. И знаех, че каквото и да ми се случи няма да засегне другите. Грижите ми бяха малки, нуждаех се само от храна, някоя вехта изхвърлена дреха и навес, под който да се скрия когато вали. Не бях щастлив, но надеждата, че утрешния ден ще бъде по-добър ме караше да се усмихвам.
- Историята ти е простичка, но поучителна – съгласи се Кралят.
- Трябва всички да гледаме положително на нещата – допълни момчето – Дори смъртта не е заличила оптимизма на този човек.
- Аз си отидох – каза Просякът – Но други останаха. На тях им е тежко и не могат да се справят. Имат нужда от помощ.
- Уви, никой не е достатъчно силен за да подаде ръка на всички – натъжи се Кралят.
Момчето усещаше, че ако продължат да си говорят така, ще се скарат съвсем скоро. Затова се обади:
- Просяко, ти познаваше Шивача. Виждал ли си го скоро?
- О, да. Едва преди две седмици беше тук, но теб те нямаше.
- Бях болен и не трябваше да излизам от нас.
Просякът отново се засмя, без да отговори. Странно бе колко много живот имаше в тази мъртва усмивка.
- Мислех, че е продължил – каза момчето.
- И ние така мислехме – отвърна призракът – Но не е. Бил е далече. Казва, че достигнал безименни земи, където нямало призраци. Но се върнал тук, където всички го познават.
“А какъв е смисъла, след като призраците предпочитат да съществуват самостоятелно?” запита се момчето.
- Скоро ще дойде – допълни Просякът.
- Наистина ли? Откъде знаеш?
Този път усмивката на призрака беше тъжна и той не можа да го скрие.
- Повярвай ми, ще дойде.
Нещо сякаш се пречупи в момчето. То изпита страх. Падна на колене и се хвана за сърцето. Изведнъж почувства как студа прониква в цялото му тяло. А когато вдигна поглед видя двамата призраци да му подават ръка. То инстинктивно се пресегна, но не можа да ги улови – бяха безплътни.
- Беше… беше страшно – каза момчето, докато се изправяше. Знаеше, че призраците разбираха за какво става дума.
- Време е да си тръгваме – каза Кралят и Просякът кимна в знак на съгласие.
- Но защо стояхте толкова малко?
Те не му отговориха, а бавно се разтопиха в тъмнината, от която другите деца се страхуваха.
Момчето се загърна още по-силно в палтото си. Вятърът сякаш проникваше през него. Изведнъж почувства силна умора. Тогава видя един силует, който стоеше под дървото. Това не бе призрак. Силуетът бе мрачен, загърнат в черен плащ.
- За мен ли си дошла? – попита момчето.
- Е, кажи какво искаше да ме питаш – отвърна Смъртта.
- Нищо – каза момчето – Просто споделих, че никога не ме забелязваш.
- А нима ако те бях забелязала нямаше да има какво да ми кажеш или да ме попиташ?
- Аз… аз знам някои неща за отвъдното. Призраците са ми разказвали.
- Уплашен ли си? – попита Смъртта.
Тогава момчето установи с изненада, че страхът е изчезнал.
- Не.
- Но беше преди малко, нали?
- Почувствах болка и студ – каза момчето.
- Зима е – каза кратко Смъртта – На всички хора им е студено.
- Това ли било? – попита момчето и леко се усмихна.
Но смъртта му отговори:
- Не.
Момчето отново почувства студ. Този път той сякаш ставаше все по-силен. Вятърът минаваше през него като нож. То падна на колене, скръстило ръце, сякаш това щеше да го стопли. Сякаш наистина помогна. В миг студът изчезна. Стана топло. Момчето вдигна поглед към загърнатия силует без да каже нищо. Нямаше какво.
- Време е да тръгвам – каза то.
- Върви – подкани го Смъртта и потъна в сенките.
Момчето се изправи и погледна към къщата си. Остана така за няколко мига, а след това се обърна и закрачи в обратна посока.
Много призраци дойдоха. Тук бяха Абаджията, Близнаците, Морякът, Дърводелецът, Работникът, Миньорът, Въглищарят, Кралят, Просякът, Знатната дама, Жрецът, Конярят, Едноокият, Монахинята, Лекарят, Клоунът, Ученият… Ето го и Шивача! Всички бяха тук. Стояха подредени и пееха странна песен на непознат език, но звучаща величествено. Там пред тях стоеше в целия си блясък Адмралът. Момчето се приближи към него. Сега сякаш най-сетне бе намерил мир. Адмиралът протегна ръка към мочето и каза кратко:
- Да вървим!
Страх от тъмното
Някъде там, в самите покрайнини на големия град, още не бяха сложили улично осветление. През лятото, когато дните бяха дълги, до късно можеше да се чуят гласовете на играещи деца. Те тичаха, гонеха се, често се сбиваха за най-дребни неща, но такава е природата им. Родителите им редовно им се караха, сякаш забравяйки, че само допреди няколко години и те са били същите. Нищо не можеше да спре безгрижните детски игри, чак до залеза, когато улиците сякаш изведнъж опустяваха. Децата се прибираха по домовете си, видимо недоволни, че денят е бил толкова къс. Те бързаха да се навечерят и да се мушнат в леглата, за да мине по-бързо времето и на следващия ден да излязат отново навън, да продължат с игрите. Така беше през цялото лято. Така беше и есента, и пролетта. През зимата, обаче, игрите стихваха. Ставаше студено, а снегът, често пъти посрещан с възторг от децата, съпроводен с пързаляне на замръзналото близко езерце и голям бой със снежни топки, бързо омръзваше. Децата предпочитаха да остават по домовете си на топло, да гледат тъжно през прозореца и да броят дните до пролетта. За някои от тях това щеше да бъде последната безгрижна пролет – догодина щяха да тръгнат на училище и, макар че чакаха този ден с нетърпение, знаеха, че все по-рядко ще отделят време за игри. Порасваха. Само след няколко години съвсем щяха да престанат да тичат по улиците, а скоро след това щяха да поемат по собствения си път. Мнозина щяха да напуснат родния дом завинаги.
Но сега те все още бяха деца. Стояха тъжно пред прозореца. Скоро щеше да бъде Коледа. Децата винаги свързваха този празник с подаръци. Често ходеха до центъра на града и гледаха магазините за играчки, но тези играчки бяха скъпи и родителите им не можеха да си ги позволят. Все пак подаръци щеше да има. Ала Коледа беше веднъж годишно. Тя щеше да отмине, а децата отново щяха да застанат пред прозореца и да чакат студът да си отиде, ледът да се разтопи и улиците отново да ги подканят към игри. Но до пролетта имаше много време. А сега дните бяха къси…
А сега нощите бяха дълги. Стъмваше се рано и децата често съзираха странни силуети, бродещи из мрака. Знаеха, че у дома бяха на безопасно място, но все пак се страхуваха. Често осъзнаваха, че повечето неща са само фантазия – страшният звяр на ъгъла не е нищо друго освен голям дънер, който съседът щеше да нацепи за подпалки, а бродещият сериен убиец, който се задаваше, беше просто един заблуден пияница, който се бе изгубил.
Но някои неща бяха истински и плашеха децата. Те знаеха, че силуетът, който виждаха отвъд последите къщи, е реален. Беше на едно от момчетата от квартала, което всички отбягваха. Това момче не беше като другите. То си стоеше през деня в къщи и не играеше с никого, но винаги излизаше след залез, когато не слънцето, а луната хвърляше сенки и когато тези сенки навяваха страх и тъга. Децата знаеха, че те са само мрак, но въпреки това се страхуваха от тях. Но странното момче сякаш се стремеше точно към тях.
А сенките не бяха съставени само от тъмнина.
Момчето ги познаваше. Беше дало име на всяка една от тях. То говореше с тях и всички знаеха, че го прави, и сякаш именно това плашеше другите деца. Сенките не бяха живи, но някога са били. Сега това бяха само призраци на отлетели животи. Тези души скитаха из света на живите, отдавна отскубнали се от телата си. Ала сега нямаше кой да ги види, нямаше с кого да поговорят и на кого да се оплачат от тъжната реалност, в която съществуваха. Единствено странното момче някак си ги виждаше. Никой не знаеше как го постига. Призраците често идваха тук за да си поприказват с него. Появяваха се след залез и се криеха в сенките, сякаш се страхуваха някой да не ги види. Ето, днес тук бе дошъл Адмиралът. Той стоеше под клоните на едно близко дърво и сякаш трепереше. “Не е възможно да изпитва студ”, каза си момчето и приближи.
- Добър вечер – поздрави то.
- Добър вечер – отвърна Адмиралът.
- Виждам, че треперите.
- Тук винаги е студено.
- Но как… Та вие нямате тяло!
- Казвал ли съм ти как умрях? – попита Адмиралът.
- Не, господине – отвърна момчето и на свой ред потрепери – Никога.
- Беше люта зима – започна разказът си призракът – Връщахме се към дома. Войната беше свършила, а аз и още няколко войници бяхме попаднали в плен няколко седмици по-рано. Освободиха ни и ни отпратиха да си вървим. Дълги дни скитахме из снеговете, без посока. Не знаехме нито къде сме, нито накъде отиваме. Единствено искахме да стигнем до някой град. Щяхме да потърсим помощ, да се свържем със семействата си, за да ги успокоим, че сме живи и се връщаме. Храната ни свършваше, а зимата хвърляше цялата си ярост върху нас. Накрая видяхме, че приближаваме най-сетне някакъв град. Казах на войниците си, но те нямаха никакви сили да продължат. Повечето нападаха по снега, а другите се заеха със сетни сили да разтриват измръзналите крайници на другарите си. Осъзнах, че никой от тях няма сили да стигне до града. Първо помислих да отида сам и да доведа помощ, но веднага разбах, че е безсмислено. Градът все пак беше далече, нямаше да успея да стигна преди залез, а дори да успеех и да откриех бързо хора, които да помогнат, нямаше да успеем да се върнем. Тогава осъзнах, че това е краят. Седнах и дълго говорих на войниците за тяхната храброст. Усещах как постепенно, един по един, те престават да ме слушат и затваряха очи завинаги. Аз останах последен. Бялата смърт отне живота от всички ни. Потърсих душите на другите войници, но никога повече не ги срещнах.
Той завърши разказа си.
- Поне вие сте можел да се спасите – промълви момчето.
- Какъв командир ще съм, ако изоставя своите войници? – възпротиви се призракът – Мой дълг беше да остана с тях. – замълча за миг и добави – Когато умирах, усетих как студът се променя. Вече не ми беше студено на ръцете и краката, а на душата. От тогава е така. Винаги, когато има сняг, аз треперя. А може би това ми е наказанието, че не отидох за помощ в града…
Адмиралът замълча. Опита се да си представи какво би направил, ако отново му се наложеше да се изправи пред същия избор.
- Адмирале, познавате ли Шивача? – попита изведнъж момчето – По-рано идваше тук, да си приказваме, но от няколко месеца не се е мяркал.
- Мисля, че не го познавам – промълви призракът – Защо питаш?
- Не си спомням дали сте се виждали тук, край езерото. Попитах и други призраци, но те също не можаха да ми кажат какво е станало с него. Някои от тях обаче предположиха, че Шивачът е… продължил.
- Всички продължават рано или късно – отвърна Адмиралът – Призраците стоят в света на живите известно време, а след това продължават своя път към вечността.
- Но къде отиват?
- Никой не знае.
Няколко безкрайно дълги мига единственият звук, който се чуваше, беше вятърът.
- Адмирале – каза най-сетне момчето – никога не сте ми разказвал за вашето семейство.
- Ако призраците можеха да плачат, бих заплакал – отвърна Адмиралът – Но не мога, а това ми тежи. Не бих искал да се връщам в спомените си.
- Извинявайте, Адмирале – промълви момчето – Не исках да ви натъжавам.
- А може би си прав – каза призракът – Ако споделя ще ми олекне. Все пак тъгата е състояние на душата, а ние, призраците, сме единствено душа.
Момчето отвори уста да каже нещо, но Адмиралът го изпревари:
- Бях женен двайсет и четири години. След няколко месеца щяхме да празнуваме сребърна сватба, ако се бях завърнал жив. Имах две деца. Дъщеря ми беше на осемнайсет, когато загинах. Синът ми беше на дванайсет. Хубави деца. Още помня как ме изпратиха на фронта. Помолиха ме да се върна. Е, върнах се, но не можах да ги прегърна, не можах да им кажа, че отново съм сред тях. Когато душата ми намери пътя към дома, те вече знаеха, че съм мъртъв. Вероятно им бяха казали, че съм загинал във войната, а не след нея. Няма значение. Мислех да остана сред тях, но скръбта им беше толкова голяма, че не издържах и си тръгнах. Години по-късно осъзнах, че не трябваше да изоставям семейството си, но беше късно. Когато се върнах, те вече не бяха там. От други призраци разбрах, че съпругата ми е починала, а децата са се оженили, но не можаха да ми кажат къде са отишли да живеят. – Адмиралът въздъхна тежко – Никога повече не ги видях. Нито открих духът на съпругата си.
“Ето един тъжен призрак”, каза си момчето. Всъщност то никога не бе виждало Адмиралът да се усмихва. Винаги беше мрачен и замислен.
Но ето че сега той го направи и усмивката му беше толкова истинска, че момчето се зачуди дали старият призрак не се бе върнал към живота. То протегна ръка към Адмирала, ала не успя да го улови – пръстите му минаха през униформата му без да се спрат. Пагоните оставаха безплътни.
А колко ли битки е преживял за да стане адмирал! Колко ли живи се бяха превърнали в призраци за да заслужат високия му чин?
- Никога не съм имал избор – каза Адмиралът, сякаш прочел въпроса в очите на момчето – Заповедите идваха от горе. Казваха: “Върви и се бий!” Нямах избор. Цял един пропилян живот и много други изгубени. Знаеш ли, срещал съм свои врагове след смъртта. Изглеждат толкова окаяно, колкото и аз. Та нима и те не бяха хора! Защо трябваше някой да ми нарежда да вървя и да убивам? И те се питаха същото. Просто в един момент се изправяш срещу врага и тогава всички речи за дълга и родината остават на заден план, а напред излиза желанието да оцелееш и да победиш. Знаеш само че или ще убиваш, или ще те убият. С времето всичко това става машинално. От редник започваш да се изкачваш нагоре в йерархията, докато в един миг не станеш капитан, генерал, адмирал. Все титли спечелени с много кръв. Ставаш един вид високоценен убиец, без право на избор. Навярно днешните военни биха казали друго, но след смъртта нещата се виждат по по-различен начин.
Той замълча, докато момчето го гледаше втренчено, опитвайки се да осъзнае току що казаното.
- Трудно е за разбиране – каза призракът – Трябва да си бил войник за да го осъзнаеш. Някои отиват в армията по свое желание, заради доброто възнаграждение, но пари, спечелени от животите на други, не са никакво удовлетворение. Обещай ми никога да не ставаш войник.
- Обещавам – отвърна без колебание момчето докато заравяше лице в шепите си.
Усети как дланите му се навлажняват от потеклите сълзи. После почти усети една студена ръка върху косата си. Погледна и видя, че тя бе на Адмиралът. Но как, нали той бе безплътен?
- Успокой се – каза призракът.
- Може би ако ми разкажете за някои от победите си ще ви олекне.
- Тези победи не са нещо, с което трябва да се гордея – промълви Адмиралът и отмести ръката си от косата на момчето – Щастлив съм, че вече са зад гърба ми.
Постояха мълчаливо няколко минути. Някъде в небето облаците се разкъсаха за да проправят път на една единствена звезда, която намигна с далечната си светлина, преди отново да се скрие. Вятърът стана още по-студен, но нито момчето, нито призракът можеха да го усетят.
- Скоро ще продължа – наруши тишината Адмиралът.
- И никога няма да се върнете тук, под дървото при езерцето – каза момчето, но думите му не прозвучаха като въпрос, а по-скоро като завършек на мисълта на призрака.
- Никога. Времето ми настъпва. Чувствам го така, както понякога хората чувстват смъртта.
- Възможно е един ден отново да се видим – каза момчето.
- Странно момче си ти. Призраците са твоите приятели, а не връстниците ти.
Чудно бе как именно войникът осъзнаваше живота най-добре. “Почитай врага си, но не му оставяй да те надвие”, бе казал веднъж Адмиралът. А сега вече го нямаше. Беше си отишъл.
Момчето отново зарови лице в шепите си и заплака.
- Но защо? – каза някой наблизо.
- Клоунът – вдигна поглед момчето – Клоунът отново е тук!
На мястото на Адмирала беше застанал друг призрак, с боядисано в бяло лице, почернено с грим около очите, и с пъстри дрехи. Навярно така бе изглеждал точно преди да умре. Клоунът. Момчето се усмихна широко, ала погледът му инстинктивно се плъзна по пъстрата му риза, където се открояваше едно голямо червено петно. Клоунът е бил убит, така беше казал.
- Надушвам, че моят стар приятел, Адмиралът, е бил съвсем скоро тук – каза новопоявилият се призрак – Как е той?
- Той си отиде – отвърна момчето и изтри сълзите си. Клоунът веднага го разбра.
- Всички рано или късно продължават. Макар че призраците делят един свят с живите, те нямат място в него. Не тъжи, мъниче. Помисли за останалите, които идваме да си поприказваш с тях.
- По-скоро идвате вие да си поговорите с мен.
- Тъжен си, виждам. Ще ти покажа един фокус – Клоунът измъкна три карти от един джоб – Виж, тук има три аса: спатия, каро и пика. Ето го карото по средата. Сега ги разбърквам и о, чудо! Карото изчезна, а на негово място се появи купа!
- Това са призрачни карти – каза момчето – Сигурно можеш да ги сменяш някак без да те видя.
- Нещата всъщност са много прости. Купата си беше там още в самото начало, но пиката и спатията бяха сложени така, че да скриват част от сърцето и да го карат да изглежда като каро – призракът отново подреди картите, но този път пред очите на момчето.
- Хитро измислено – каза момчето.
- А, ето че сълзите изчезнаха – усмихна се на свой ред Клоунът. Той понечи да стисне червения си изкуствен нос, но такъв нямаше, затова той просто направи движението, издавайки весел звук с уста.
- Не те ли боли? – смени темата момчето, кимвайки към червеното петно.
- Явно днес не си настроен за шеги – каза Клоунът и продължи тъжно – Тогава ме болеше. И сега понякога усещам стоманата, но съм свикнал и не ме е страх. А тогава се страхувах, не знаех какво има след смъртта.
- Аз знам, но въпреки това се страхувам.
- А не трябва. Това е просто преминаване от една реалност в друга.
- Но теб те е боляло – напомни му момчето.
- Не болката е страшна, а неизвестното. Страх ме беше от смъртта, а сега ме е страх да продължа все по една причина – не знам какво следва.
- Разбирам – кимна момчето – И другите деца от квартала се страхуват от тъмното защото не знаят какво има в него.
- Ето, видя ли? – клоунът разпери ръце – Ако знаеха сигурно пак щяха да се страхуват, но много по-малко. А нима ние сме страшни? Та какво би могъл да ти направи един призрак?
- Днес Адмиралът ме докосна – сподели момчето – Беше почти физически допир. Не си въобразявам. Сигурен съм.
- Понякога е възможно. Не знам как става, но според мен Адмиралът не е искал да се разделя с теб. Помня как веднъж си говорихте тук, под същото това дърво. Ти си навярно единственият, който може да го разбере.
- Той е много тъжен. Днес ми разказа как е загинал докато е говорил на войниците си, за да могат по-лесно да приемат смъртта.
- О, да – възкликна Клоунът – Смъртта. Помня я. Тя понякога обикаля сред мъртвите. Рядко ни обръща внимание, но я виждаме. Всички ще я видят един ден. Тя поне е милостива – и той инстинктивно докосна кървавото петно на ризата си.
Огромна горчивина звучеше от думите му.
Момчето си спомни историята на Клоуна – как той бе пътувал с цирка дълги години, как бе помагал в тежки моменти с каквото може и за най-добрия му приятел, акробат, чийто живот бе спасявал на два пъти и който в крайна сметка го бе предал и убил. Противоречиво звучаха думите на призрака. Понякога той говореше с уважение за акробата, спомняйки си неразделното им приятелство и трудните, но хубави мигове от живота им. Друг път си спомняше хладното острие, проникващо в гърдите му, и стенеше жално. “Призраците не могат да плачат”.
- Нуждаят ли се призраците от смях? – попита момчето.
- Понякога се опитвам да ги забавлявам, но повечето от тези, които съм срещал, оплакват собствената си съдба – той замълча само за миг и след това продължи – Не съм ти казвал, но по едно време обитавах средновековен замък, много далече от тук. Хората, които виждат призраци, са доста малко, но сред дългите коридори, осветени от безброй факли, отразяващи се в излъсканите рицарски брони, не беше трудно да се показвам пред посетителите. В замък някак си е по-лесно да те забележат. Може би защото хората очакват да срещнат истински призрак. Ала от мен те се страхуваха повече отколкото от останалите призраци. Тогава осъзнах, че лицето на мъртвия клоун е много по-ужасяващо дори от това на жив убиец. Имах доброто желание да забавлявам посетителите, но тях ги беше страх. Затова напуснах замъка и започнах да скитам из света.
- Но стигна тук – отбеляза момчето.
- И смея да твърдя, че съм щастлив.
- Знаеш ли, твоите смешки наистина са забавни. Понякога разказвам някоя от тях в къщи и мама и татко се смеят от сърце. Вероятно мислят, че съм ги научил от другите деца, макар че почти не излизам от къщата през деня.
- Клоунът си остава клоун винаги – усмихна се призракът – Дори след смъртта си. Но защо не играеш с другите деца? Защо предпочиташ да общуваш с нас, мъртвите?
- Не знам – отвърна момчето – Понякога и аз си задавам този въпрос. Може би трябва да се подготвя.
- Да се подготвш! – почти извика Клоунът – Та ти си още твърде млад! Дете!
- Никой не знае колко време му е отредено на този свят. Ти каза, че си виждал Смъртта да се разхожда сред призраците. Аз обаче съм я виждал сред живите. Никога не ми е обръщала внимание.
- Ти си връзката на хората с отвъдното – простена Клоунът – Ако имах живи роднини или приятели бих те помолил да ги откриеш. Но от тогава мина толкова много време. Всички вече са мъртви. Срещнах някои от тях тук, в отвъдното, но при призраците не е като при хората – те предпочитат да живеят сами.
- Но защо? – недоумя момчето.
- Не знам – сви рамене Клоунът – Навярно защото човек е сам в смъртта.
- Адмиралът не е бил сам.
- Повярвай ми и той е бил.
Тези думи прозвучаха зловещо и вцепениха момчето. То остана неподвижно няколко безкрайно дълги мига. Спомни си за топлото легло, от което се беше измъкнало а пореден път, за да дойде тук, под дървото при замръзналото езерце, за да си поприказва с призраците. Кой ли още щеше да дойде тази вечер?
- Май те изплаших – промълви Клоунът.
- Вече ти казах, че се страхувам от смъртта, макар да знам какво има след нея.
- Всички минаваме по този път рано или късно. Може да сме били почтени или зли, богати или просяци, глупави или гении, но пред смъртта сме равни – тя ни прибира по един или друг начин. Страхът е безсилие.
- Знам, че си прав… – едва пророни момчето.
- Един ден ще дойде и моят ред да продължа. Природата е безмилостна в това отношение.
- Кога ще дойдеш пак тук? – попита момчето.
Клоунът се усмихна тъжно, без да отговори. Той бавно се стопи в сенките на нощта.
Момчето отново остана само, но знаеше, че няма да е за дълго. Действително призраците идваха предимно поединично и сякаш се изчакваха предишният да си тръгне, за да дойде следващият. Така беше и сега. На мястото на тъжния клоун се появи един крал. Той идваше сравнително рядко. “Нормално за височайши особи”, каза си момчето. То понечи да се поклони, но Кралят го спря.
- Не е нужно, момко. Вече не съм велик владетел. Сега съм само бледа сянка.
Винаги казваше точно тези думи. Но гласът му звучеше гордо и величествено. Навярно ако поданиците му можеха да го видят биха го издигнали отново за техен крал. Той сам знаеше, че никога не е бил “велик владетел”. Беше управлявал малко планинско кралство в смутни времена и бе станал един от поредните монарси, опитал се да направи нещо добро, но спрян по безмилостния начин на преврата. “Шестима за шест години седяха на трона. Всички бяха убити”, бе казал веднъж той.
“Кралят не е лош – мислеше си момчето – Просто не е могъл да бъде в правилното време на правилното място. Тогава историята би му отделила много повече от няколко страници”.
Момчето си спомни как преди няколко години Кралят му бе казал истинското си име и то бе помолило едно от по-големите деца от квартала да отидат до библиотеката, за да му прочете нещо за този владетел. Действително не пишеше много, а и момчето бързо забрави името на призрака и той отново стана просто Кралят. Ала колко хора биха могли да се похвалят, че имаха истински монарх за приятел?
Кралят намести короната си – макар и сянка той не можеше да се раздели с нея. Беше млад, но в очите му се четеше угриженост, която носеше още от времето когато е бил жив.
- Как ли се развива кралството ви, ваше величество? – попита момчето колкото да подхване разговора.
- Така и не се завърнах там – промълви Кралят – След като видях кой седна на трона предпочетох да избягам. Навярно малката държава вече не съществува, земите й са заграбени от други.
- Бих могъл да проверя в библиотеката и да ви кажа – предложи момчето, макар че ако кралството действително вече не съществуваше щеше да му бъде много трудно да каже на стария призрак.
- Няма нужда, момко. Историята си върви, без значение дали я познаваме или не.
- Но познанието й може да ни помогне – оспори момчето.
- На вас, живите, да. Но тя не означава нищо за нас, отдавна мъртвите скитащи души – Кралят сякаш потръпна.
И тогава стана нещо, което много рядко се случваше. До призракът на монарха се появи още един. “Два наведнъж?”, зачуди се момчето. “Защо ли?”
Новодошлият също беше познат, но, за разлика от Кралят, идваше много по-често. Почти всяка седмица беше тук. Това бе духът на един просяк, починал едва преди десетина години.
- Добра вечер – поздрави той и се усмихна с оределите си зъби.
Той се зави в прокъсаното си палто сякаш да се предпази от студения вятър. Просякът беше добродушен и винаги усмихнат, сякаш нещастният живот, който бе водил, и несгодите, с които е трябвало да се бори, са били нещо приятно. Странен бе този призрак. Навярно биха си допаднали с Клоуна, ако се срещнеха.
- Добра да е – поздрави момчето.
- Добре дошъл – каза Кралят – Присъедини се към нас.
Последните думи, така привични за живите, звучаха странно от устата на призрак.
Просякът се приближи и протегна ръцете си сякаш над невидим огън.
- Студено е, а? – каза той.
- Но ти не би могъл да изпитваш студ – отвърна момчето, но после си спомни за Адмирала и добави – Не и физически.
Просякът дръпна ръцете си и отново се усмихна. В тази грозновата, но чаровна усмивка липсваше следа от каквато и да било загриженост от миналото.
- Значи, реших да дойда да видя какво прави моя приятел и гледам Кралят също е тук – подхвана Просякът.
- Как успяваш винаги да запазиш усмивката си? – попита Кралят.
- А нима тя струва пари? Аз бях беден и единственото, което имах, беше надеждата, че все някога нещата ще се оправят. Навярно и ти си имал същите надежди, Кралю. Ала при мен нещата бяха далече по-прости. Имах да се грижа само за себе си, а не за цяла държава. И знаех, че каквото и да ми се случи няма да засегне другите. Грижите ми бяха малки, нуждаех се само от храна, някоя вехта изхвърлена дреха и навес, под който да се скрия когато вали. Не бях щастлив, но надеждата, че утрешния ден ще бъде по-добър ме караше да се усмихвам.
- Историята ти е простичка, но поучителна – съгласи се Кралят.
- Трябва всички да гледаме положително на нещата – допълни момчето – Дори смъртта не е заличила оптимизма на този човек.
- Аз си отидох – каза Просякът – Но други останаха. На тях им е тежко и не могат да се справят. Имат нужда от помощ.
- Уви, никой не е достатъчно силен за да подаде ръка на всички – натъжи се Кралят.
Момчето усещаше, че ако продължат да си говорят така, ще се скарат съвсем скоро. Затова се обади:
- Просяко, ти познаваше Шивача. Виждал ли си го скоро?
- О, да. Едва преди две седмици беше тук, но теб те нямаше.
- Бях болен и не трябваше да излизам от нас.
Просякът отново се засмя, без да отговори. Странно бе колко много живот имаше в тази мъртва усмивка.
- Мислех, че е продължил – каза момчето.
- И ние така мислехме – отвърна призракът – Но не е. Бил е далече. Казва, че достигнал безименни земи, където нямало призраци. Но се върнал тук, където всички го познават.
“А какъв е смисъла, след като призраците предпочитат да съществуват самостоятелно?” запита се момчето.
- Скоро ще дойде – допълни Просякът.
- Наистина ли? Откъде знаеш?
Този път усмивката на призрака беше тъжна и той не можа да го скрие.
- Повярвай ми, ще дойде.
Нещо сякаш се пречупи в момчето. То изпита страх. Падна на колене и се хвана за сърцето. Изведнъж почувства как студа прониква в цялото му тяло. А когато вдигна поглед видя двамата призраци да му подават ръка. То инстинктивно се пресегна, но не можа да ги улови – бяха безплътни.
- Беше… беше страшно – каза момчето, докато се изправяше. Знаеше, че призраците разбираха за какво става дума.
- Време е да си тръгваме – каза Кралят и Просякът кимна в знак на съгласие.
- Но защо стояхте толкова малко?
Те не му отговориха, а бавно се разтопиха в тъмнината, от която другите деца се страхуваха.
Момчето се загърна още по-силно в палтото си. Вятърът сякаш проникваше през него. Изведнъж почувства силна умора. Тогава видя един силует, който стоеше под дървото. Това не бе призрак. Силуетът бе мрачен, загърнат в черен плащ.
- За мен ли си дошла? – попита момчето.
- Е, кажи какво искаше да ме питаш – отвърна Смъртта.
- Нищо – каза момчето – Просто споделих, че никога не ме забелязваш.
- А нима ако те бях забелязала нямаше да има какво да ми кажеш или да ме попиташ?
- Аз… аз знам някои неща за отвъдното. Призраците са ми разказвали.
- Уплашен ли си? – попита Смъртта.
Тогава момчето установи с изненада, че страхът е изчезнал.
- Не.
- Но беше преди малко, нали?
- Почувствах болка и студ – каза момчето.
- Зима е – каза кратко Смъртта – На всички хора им е студено.
- Това ли било? – попита момчето и леко се усмихна.
Но смъртта му отговори:
- Не.
Момчето отново почувства студ. Този път той сякаш ставаше все по-силен. Вятърът минаваше през него като нож. То падна на колене, скръстило ръце, сякаш това щеше да го стопли. Сякаш наистина помогна. В миг студът изчезна. Стана топло. Момчето вдигна поглед към загърнатия силует без да каже нищо. Нямаше какво.
- Време е да тръгвам – каза то.
- Върви – подкани го Смъртта и потъна в сенките.
Момчето се изправи и погледна към къщата си. Остана така за няколко мига, а след това се обърна и закрачи в обратна посока.
Много призраци дойдоха. Тук бяха Абаджията, Близнаците, Морякът, Дърводелецът, Работникът, Миньорът, Въглищарят, Кралят, Просякът, Знатната дама, Жрецът, Конярят, Едноокият, Монахинята, Лекарят, Клоунът, Ученият… Ето го и Шивача! Всички бяха тук. Стояха подредени и пееха странна песен на непознат език, но звучаща величествено. Там пред тях стоеше в целия си блясък Адмралът. Момчето се приближи към него. Сега сякаш най-сетне бе намерил мир. Адмиралът протегна ръка към мочето и каза кратко:
- Да вървим!