БългарскиWorks
Tales between two worlds
Призракът сред развалините
Той не беше обикновен призрак. Обикновените призраци си избираха някое местенце и се установяваха за вечността. Понякога това беше древен замък, понякога изоставена къща, но най-често призраците предпочитаха да живеят на гробищата. А понякога се изгубваха и никой повече не чуваше за тях. Сред призраците имаше поверие, че те остават на земята определено време след смъртта, а след това отиват неизвестно къде. Но още никой призрак не се беше върнал от там, за да го потвърди.
Призраците бяха с различни характери. Едни предпочитаха да се спотайват. Други се страхуваха от хората. Трети пък предпочитаха да ги плашат. А някои се страхуваха от вода. Но имаше нещо общо между тях и то беше, че всички те някога са били хора. А сега, след смъртта, те обитаваха тайнствени или изоставени места. Места, които пазеха безброй неизречени желания, криеха спомени и разказваха миналото по такъв начин, по какъвто не би могъл нито един бард. Всички призраци обичаха такива места.
Всички, освен един.
Този призрак нямаше име. По-точно имаше, но го беше забравил. Беше призрак от толкова дълго, че вече не помнеше какъв е бил приживе. Дали е бил благородник, обикновен човек, престъпник или може би мъртвороден? Не помнеше и как бе умрял. Всичко това беше толкова назад във времето, че понякога Призракът се питаше дали изобщо се е случвало. Да, вероятно някога е бил човек, макар и за кратко, щом сега беше призрак. А и имаше нещо у хората, което го притегляше. Сякаш една от нишките, свързващи го с живота, не се беше скъсала. Призракът често ходеше сред живите. Наблюдаваше ги, но за кратко, защото те започваха да чувстват присъствието му и това ги плашеше. Усещаха как някой ги наблюдава, но когато обръщаха поглед, там нямаше никой.
Но той беше там. Стоеше самотен в мрака. Тук другите призраци не идваха. Те си стояха кротко сред мъртвите, сякаш не можеха да се откъснат от телата си. Призракът знаеше, че никой не може да го види, но всеки може да го усети. А така искаше да бъде отново жив...
Веднъж реши да види какво правят останалите призраци. Той изчака пълната луна да огрее над затихналите къщи и се отправи към близкото гробище. Беше голямо, а на ярката лунна светлина се виждаха безброй силуети на други призраци. Едни се бяха събрали около стар гроб и пееха тъжна песен. Други се разхождаха мълчаливо. Някои искаха да плачат, но в безплътните им очи нямаше сълзи. Но всички отбягваха мрачната сграда в самия център на гробището. Какво ли имаше там? Призракът се приближи. Силует на млада жена изникна до него.
- Не отивай там - каза му тя.
- Но защо? - попита със задгробния си глас Призракът.
- Страшно зло витае там. Ще те погуби.
- Какво зло?
Но жената се извърна и тръгна след другите призраци.
Призракът направи още една крачка към загадъчната сграда и усети как останалите го наблюдават. Но когато обърна мъртвите си очи към тях, те се отдръпнаха. Сякаш прокоба тегнеше над тази сграда. На това място лъхаше на смърт повече отколкото където и да било другаде. Сякаш призраците се страхуваха.
- Какво е това място? - попита по-скоро себе си Призракът.
- Това е крематориум - отвърна му някой.
Призракът се обърна. До него стоеше тъмен силует в още по-тъмен плащ. Веднага позна Смъртта. Сега си спомни, че вече се бяха срещали. Да, това беше най-ранният му спомен.
- За какво служи? Защо всички призраци бягат от него?
- Тук изгарят телата на мъртъвците - обясни Смъртта.
- Не ги ли полагат в гробове? - попита Призракът.
- Не всички. Някои желаят да бъдат кремирани. Те идват тук, минават през голямата пещ и от тях остава само шепа прах, която се събира в малка урна.
- Само толкова остава от човек? Шепа прах, която може да бъде разпиляна по вятъра и водата?
- Само толкова - отвърна Смъртта.
- Ами душите? - попита Призракът - Какво става с душите на тези мъртви?
- Те загиват. Никога не се превръщат в призраци и никога не могат да продължат нататък. Линията на вечността се прекъсва.
- Затова ли останалите призраци бягат от крематориума?
- Затова - отвърна със съчувствие Смъртта.
Призракът потрепери. Мислеше да попита къде отиват след това душите на мъртвите, но нещо го спря. Сякаш знаеше, че няма да получи отговор. Затова просто каза:
- Иска ми се отново да бъда човек...
- Знам - отвърна Смъртта - Понякога те виждам как ходиш сред хората и как ги наблюдаваш.
- Можеш ли да ми помогнеш? - попита с надежда Призракът.
Смъртта сякаш се замисли над нещо, преди да отговори.
- Аз имам власт над смъртта, не над живота.
- Но именно ти ми отне живота. Какво стана с него? Не можеш ли да ми го върнеш?
- Не мога - прошепна Смъртта, но след това добави - Та ти си почти човек!
- Искам да ходя сред хората и те да ме виждат, а не да ме усещат със страх. Искам да мога да говоря с тях и да правя всичко, което и те правят.
- Това означава да си жив. Не мога да ти върна живота, но все пак мога да ти помогна.
- Как? - възкликна Призракът.
- Ще ти дам тяло, но няма да бъде истинско. Хората ще те виждат и чуват, но също така ще разбират, че не си човек. Няма да дишаш и няма да имаш сърце, но ще имаш чувства. Ще бъдеш безсмъртен, защото вече ще си мъртъв. И ако някой ден решиш отново да станеш призрак, трябва просто да ме повикаш.
Призракът се замисли, а после погледна към крематориума. Ярката луна надничаше над покрива и пробиваше със светлината си мрака, който властваше. Гробището беше утихнало, но призраците все още бродеха наоколо и понякога някой хвърляше любопитен поглед към странната двойка, която разговаряше на опасно близко разстояние до тъмната сграда. Но никой не смееше да се приближи.
- Съгласен съм - отвърна Призракът.
- Добре - каза Смъртта - Ще ти дам това, което ти обещах. Но запомни едно: пази се от светлината...
- Господине? Добре ли сте, господине?
Гласът идваше някъде от далече, но се приближаваше и скоро Призракът разбра, че това е истински глас, който се обръща към него. Отвори очи и видя трима души, които го бяха наобиколили. Беше изморен. Спомни си срещата със Смъртта пред крематориума, но след това нищо не помнеше.
А може би не беше имало след това?
Призракът завъртя очите си до колкото можеше. Установи, че се намира на някаква улица. Беше нощ, или поне вечер. Наоколо грееха няколко фенера. Някъде отстрани изтропаха колелата на каруца и се чу умореното цвилене на коня, който я теглеше. От небето бавно падаха ситни снежинки. Беше зима.
Призракът успя да вдигне ръцете си и ги опипа. Смъртта беше удържала на думата си и му беше дала тяло.
- Аз съм жив! - възкликна той.
- Истинско чудо е, че сте жив - отвърна един от тримата, наобиколили го. Беше висок и слаб мъж на средна възраст, с прошарена коса - Вече мислехме, че сте си отишъл, нямахте пулс и не дишахте, но май се върнахте от отвъдното.
- Да... върнах се от отвъдното...
И за пръв път Призракът усети студа, който зимата довя до него.
- Студено ми е - каза той.
- Зима е - отвърна едно момче с кафява шапка.
- Какво се случи с вас? - попита високият мъж - Когато минахме от тук лежахте в безсъзнание. Откъде идвате? Как се казвате?
Призракът отвори уста да отговори, но се спря. Наистина, как се казваше? Не можеше просто да им каже, че е призрак. Та нали не искаше никой да разбере?
- Не знам...
- Явно лошо сте пострадал - отвърна третият, който беше нисък мъж с гъста черна брада и старо палто.
- Съвсем нищо ли не помните? - попита момчето.
Призракът помнеше, но не смееше да разкаже за срещата си със Смъртта пред крематориума. Но какво стана след това? Как се озова тук, на тази улица, наистина не помнеше.
- Нищо... - прошепна той.
- Да го заведем у нас - предложи високият мъж - Може би ще успея да му помогна. Аз съм лекар.
- Да го заведем - отвърнаха в хор останалите двама.
Те помогнаха на Призрака да стане и го подкрепиха от двете страни. И той за пръв път от толкова много години усети земята под краката си. Почувства се жив.
Къщата на доктора се намираше съвсем близо. Беше красива, двуетажна, личеше си, че е на заможен човек. В двора имаше голяма кучешка колиба, а от нея се носеше безспирен лай.
- Твоето куче май изобщо не може да свикне с мен, а докторе? - усмихна се мъжът с брадата, който беше бездомник.
- То лае по всеки - успокои го докторът.
Призракът погледна към колибата.
- Моля ви, нека го погаля - каза той.
- Но, господине... - запъна се докторът - Кучето е зло, може да ви ухапе. А все още имате нужда от помощ...
- Добре съм, благодаря ви - каза Призракът - Не ме е страх от кучето. Просто искам...
И той ловко се отскубна от ръцете на бездомника и момчето.
- Правите грешка - опита се да го спре докторът, но Призракът вече беше преполовил разстоянието до колибата.
Изведнъж кучето млъкна. Призракът се приближи и надникна в къщичката му, но то се беше свило в единия ъгъл и гледаше със страх.
- Е, май не лае по всеки - ухили се бездомникът, но докторът го удостои с остър поглед.
- То наистина лае по всеки - каза той - С изключение на този...
Докторът спря преди да произнесе думата "човек". Погледната от далече, фигурата, приклекнала до кучешката колибка, се виждаше неясно, сякаш се сливаше със светлината, която идваше от съседната къща. Сякаш призракът се топеше.
- Какво е това...? - попита с недоумение момчето, докато докторът и бездомникът гледаха със страх.
- Махни се от там - каза тихо докторът, а след това повтори думите си на висок глас - Махни се от там! Върви си, демоне!
Призракът разбра, че говорят на него. Той се изправи и погледна към доктора. Той приближаваше, а отнякъде в ръцете му се беше появила вила. Зад него крачеха момчето и бездомника, хванали тежки колове.
- Докторе? - възкликна Призракът - Но защо...?
- Махай се от моята къща! Върви си!
- Та нима не ти ми предложи помощ преди малко? Нима твоята работа не е да помагаш на хората?
- На хората, да - просъска докторът - Но не и на демони!
- Аз не съм демон... - каза Призракът - Аз съм...
Искаше да каже "човек", но не посмя.
- Страхуваш се от светлината - обади се бездомникът - Топиш се в нея. Ти си демон.
"Пази се от светлината", го бе предупредила Смъртта. Но как може някой да се скрие от нея? Та тя беше навсякъде!
- Върви си! - каза отново докторът.
Призракът се изправи. Насочената срещу него вила възвърна едно старо чувство у него. Страх. Не можеше да каже от какво се страхува, но се страхуваше. Не беше от смъртта, защото вече беше мъртъв. Може би от... болката?
Той се обърна и тръгна безмълвно към вратата на двора. Но миг преди да излезе на улицата, чу гласът на доктора:
- И повече не се връщай!
Призракът остана сам. Искаше да заплаче, осъзнаваше, че това е една от типичните човешки черти, но не можеше. Самотата го заобикаляше отвсякъде. Някъде от къщите долетя смях. Призракът погледна над една ограда, за да види през прозореца голямо семейство, събрало се около масата. Толкова щастие струеше от тази картина, че за миг Призракът се изкуси да тръгне натам. Ала как ли биха го приели? Той беше непознат, отиващ в дома им. Дори не беше човек, макар че всички го виждаха. А и трябваше да отиде в светлината, от която трябваше да се пази.
Всички хора бързаха към светлината. Никой не желаеше да остане в мрака.
Покрай Призрака премина дете.
- Здравей - каза той, като се мъчеше да избяга от светлината.
Детето спря и го погледна.
- Здравейте, господине - отвърна плахо то.
- Какво правиш толкова късно на улицата? Не те ли е страх?
- Страх ме е, господине. Но мама ме изпрати да взема нещо от съседите и сега се прибирам.
- Страх те е от тъмнината? - попита Призракът.
- Да, господине. В тъмното може да дебне някой... - и след това добави - или нещо...
- Страх ли те е от мен?
- Страх ме е, господине. Не сте тукашен, не ви познавам...
- Тогава върви - подкани го Призракът - Не се задържай тук. В тъмното може да дебне някой... или нещо...
Детето се обърна и почти побягна. Влезе в един двор, зад който се виждаше малка къща.
Призракът отново остана сам. Хората наистина се страхуваха от мрака, а той се страхуваше от светлината. Може би затова не можеха да го разберат. А какъв ли е бил той приживе? И той ли се бе страхувал от тъмното? Нямаше спомени. Зави зад един ъгъл и ярката светлина на уличен фенер го заслепи. Той вдигна ръка, за да закрие очите си. После погледна плахо. Беше широка улица, добре осветена.
"Пази се от светлината".
Обърна се и тръгна назад. Но едва направил няколко крачки и нещо в дясно прикова вниманието му. Беше нещо светло, което ставаше все по-ярко. Призракът се загледа натам. Осъзна, че това бяха пламъци. Имаше пожар. За миг се спря. Спомни си думите на Смъртта, че душите на кремираните загиват, но след това си спомни и че той не може да умре, защото вече е мъртъв. И все пак трябваше ли да се страхува от огъня? От мястото на пожара се чу вик. Призракът не се колеба повече, а тръгна натам. Къщата, която гореше, беше ниска и схлупена, а пред нея стоеше жена и викаше през сълзи. Призракът я доближи, а тя му заговори, без да го поглежда.
- Помогнете ми, дъщеря ми остана вътре. Моля ви, помогнете ми...
Трябваше ли да се страхува от огъня? Призракът вече не си задаваше този въпрос. Без повече да се замисли, той се втурна в пламъците. Фигурата му се стопи на ярката светлина на пожара и никой не можеше да го види. А след малко от горящата къща, сякаш носещо се във въздуха, изплува тялото на малко момиченце. То се понесе към самотно стоящата жена, която го гледаше без да може да каже каквото и да било. А когато тялото на детето излезе от светлината на пламъците, около него се очерта силуетът на държащия го Призрак.
- Благодаря ви, господине... - проплака жената - Вие спасихте дъщеря ми... Кой сте вие всъщност?
- Аз... - запъна се Призракът - Не знам кой съм...
- Не сте човек? Видях как се стопихте в светлината?
Тогава детето дойде в съзнание. То погледна Призрака и му се усмихна.
- Ти ме спаси.
- Беше мой дълг - каза Призракът. Някога беше чувал тези думи, но не знаеше какво означават. Сториха му се на място.
- Благодаря ти - прошепна момиченцето.
- Заведете я на доктор - подкани Призракът майката - Има един, живее съвсем наблизо. Той... той помогна и на мен...
- Знам къде живее - отвърна жената - Той е добър човек. Ще ми помогнете ли да заведа дъщеря ми при него?
Призракът погледна жената.
- Съжалявам, но няма да мога. Трябва да тръгвам. Помолете някой от съседите.
- Благодаря ви още веднъж, господине, който и да сте.
Призракът кимна и се отдалечи. Застана в една съседна уличка, откъдето дълго време наблюдава пламъците на изгарящата къща. Малцината съседи, които се бяха притекли на помощ, не успяха да потушат пожара. Къщата щеше да изгори, жената и дъщеря й щяха да останат без дом. Призракът се почувства безсилен. Не можеше да помогне с нищо повече. Наистина, беше спасил живота на детето, но искаше да помогне с още нещо.
Някъде отляво се появи светлината на факла. Някой погледна в тъмната уличка, където стоеше Призракът и извика:
- Ето го!
- Дръжте го! - извика друг - Дръжте демона!
Призракът мигновено се изправи и побягна в обратна посока.
"Какво правя?", мислеше си той "Те не могат да ме убият. Аз вече съм мъртъв. От какво се страхувам?"
Той бягаше по тъмните улици, а зад него се чуваха крясъците на преследвачите. Някъде сред гласовете Призракът позна този на доктора, който му беше предложил помощ. Обърна се и видя приближаващите хора. Носеха брадви, ножове, колове, вили... който каквото беше намерил. Призракът бягаше. "Няма да имаш сърце, но ще имаш чувства", му беше казала Смъртта. Той тичаше, без да знае накъде отива. Започна да се изморява, а хората почти го настигаха. Някой метна нещо по него и го удари по главата. За миг Призракът загуби равновесие, усети болка и притисна удареното място. Ръката му се намокри. Течеше кръв. Но той не спираше. Разбра, че действително се страхува от болката. Кръвта вече се стичаше по лицето му, но той успя да завие по една уличка. Пред него се изпречи къща с ниска ограда и Призракът с един бърз скок успя да се вмъкне в двора.
- Къде отиде? - чу той гласовете на преследвачите си.
- Не може да е далече, само преди миг беше тук - това беше гласът на бездомника.
- Може - отвърна му някой - Той е демон, може да се е върнал в ада. Дано сме го прогонили.
- Дано - каза бездомникът - Но все пак сме длъжни да проверим.
Те се разпръснаха и започнаха да оглеждат къщите. Само след миг щяха да дойдат и тук. Трябваше да се скрие. Призракът се отправи към някаква постройка, която се оказа плевня. Открехна вратата, а тя изскърца зловещо.
Звукът прикова вниманието на останалите.
- Там е! - извика някой - Открихме го!
Всички се събраха в двора и наобиколиха плевнята. Собственикът на къщата изглежда го нямаше.
- Какво чакаме? - извика докторът - Да влезем и да го убием!
Чуха се приближаващи стъпки на много крака.
- На кой е тази къща? - попита някой.
- На ковача - отговориха му.
- Защо просто не запалим плевнята? Той ще изгори. А после ще платим на ковача за щетите. Поне ще сме се избавили от демона.
- Той е демон - отвърна му докторът - Той идва от ада, не се страхува от огън. Нали помниш онази жена, която дойде в дома ми? Тя твърдеше, че той влязъл в горящата й къща и извадил дъщеря й от пламъците. Той не се страхува от огън.
- Защо тогава го гоним, след като е спасил детето?
- Защото е демон! - изкрещя бездомника - Залагам си главата, че е искал душата на момичето.
- Не е така! - извика един глас и всички замлъкнаха.
Призракът позна гласът на жената, чиято къща беше изгоряла. Тя беше дошла тук, навярно беше тичала след другите, за да ги спре. Възможно ли беше?
- Госпожо, моля ви, отдръпнете се. Тук е опасно. Демонът е в тази плевня...
- Той не е демон - каза жената - Той спаси дъщеря ми. На него дъла всичко, което имам. Оставете го, нека си отиде с мир, щом не го искате в нашия град. Но той не е направил нищо лошо на никого.
- Трябва ли да го чакаме да направи нещо лошо? - попита бездомникът - Трябва ли непременно някой да пострада? Та нима не го видяхте как чезне на светлината? Той не е човек.
- Но не е и демон - проплака жената и тръгна към плевнята - Искам да поговоря с него.
- Спрете, госпожо - извика след нея докторът, но беше късно.
Жената влезе в плевнята и издърпа вратата след себе си.
- Господине? - каза тя тихо.
Призракът седеше до една бала сено и притискаше раната на главата си.
- Ранен сте. Нека ви помогна.
- Не - спря я Призракът - Нищо ми няма. Щом не ме искат ще си отида.
- Къде ще вървите? - каза жената - Ранен сте, посред зима е, а извън града бродят вълци. Ще загинете.
- Няма да загина - успокои я той.
- Кой сте вие? - отново го попита тя.
- Аз съм просто един стар призрак. Пожелах отново да бъда човек и желанието ми беше изпълнено. Отново живях. Вярно, нямам истинско тяло, но се почувствах жив. Нямам и сърце, но се научих да чувствам. Разбрах какво е страх, безсилие, самота, тъга, отчаяние. На това ме научиха хората само за една нощ. А вие ме научихте какво е признателност. Единствено вие ми дадохте нещо, различно от омраза. Но колко хора са като вас? Сигурно всички вече знаят, че в града има призрак? Няма смисъл да оставам. Ще си отида. Вие се грижете за дъщеря си. Сигурен съм, че ще имате нов дом. Съжалявам, че не можах да помогна в гасенето на пожара...
- Помогнахте достатъчно, господине. Вие спасихте детето ми. Животът е по-ценен от всичко.
- Да, така е... - промълви Призракът - Животът е по-ценен от всичко. А сега си вървете. И аз ще си отида.
- И никога повече няма да се върнете? - попита жената.
- Никога.
- Няма да се видим отново?
- Не и на този свят - Призракът се усмихна. Това беше най-тъжната усмивка, на която беше способен, но и единствената, която можеше да даде.
- Сбогом, господине. И... благодаря ви още веднъж.
- Не, аз ви благодаря. За това, че ми показахте, че все пак у хората има доброта.
И жената излезе от плевнята.
Хората отвън бяха притихнали, но Призракът не им обърна повече внимамие.
- Смърт - призова той.
От сенките излезе един мрачен силует.
- Май не ти хареса да си човек? - попита Смъртта.
- Хората са си хора, призраците, призраци. Нямат работа на едно място. Но все пак аз разбирам хората.
- Нима? - учуди се Смъртта - След всичко, което ти причиниха?
- Да. Ето, докторът е богат човек, но се отнася с разбиране към бездомника. Той е помогнал и на малкото момиченце, което спасих.
- Така е.
- Докторът се страхува от мен - продължи Призракът - Но това е нормално. Все пак хората са създания на светлината, а призраците на мрака. И единственото място, където могат да се срещнат е здрачът.
- Ти си нещо повече от призрак - каза Смъртта - Може би един ден ще намериш това, което търсиш.
- Но какво всъщност търся?
- Някой ден ще разбереш. А сега да вървим.
Призракът си отиде.
Той загуби тялото, което Смъртта му беше дала, но запази чувствата си. Така и не успя да скъса онази нишка, която го свързваше с хората, но никога повече не пожела да бъде човек. Оттегли се сред развалините на древна крепост и остана там завинаги. Понякога идваха хора. Те разглеждаха развалините и си тръгваха. Някои усещаха присъствието на наблюдаващия ги призрак. Но годините минаваха и хората престанаха да вярват в призраци. А и Призракът вече беше забравил, че отново е бил човек. Той продължи да обитава развалините.
Понякога от един камък го наблюдаваше мрачен силует, но Призракът не го виждаше. Беше разбрал хората, но Смъртта не беше разбрала него. Тя се надяваше един ден това да стане, затова понякога идваше тук. Този призрак беше единственият, който бе живял два пъти. Смъртта никога не беше живяла и може би затова не успя да го разбере.
- Странно нещо е животът - каза си Смъртта - Сякаш хората го разбират чак след като го загубят...
Призракът сред развалините
Той не беше обикновен призрак. Обикновените призраци си избираха някое местенце и се установяваха за вечността. Понякога това беше древен замък, понякога изоставена къща, но най-често призраците предпочитаха да живеят на гробищата. А понякога се изгубваха и никой повече не чуваше за тях. Сред призраците имаше поверие, че те остават на земята определено време след смъртта, а след това отиват неизвестно къде. Но още никой призрак не се беше върнал от там, за да го потвърди.
Призраците бяха с различни характери. Едни предпочитаха да се спотайват. Други се страхуваха от хората. Трети пък предпочитаха да ги плашат. А някои се страхуваха от вода. Но имаше нещо общо между тях и то беше, че всички те някога са били хора. А сега, след смъртта, те обитаваха тайнствени или изоставени места. Места, които пазеха безброй неизречени желания, криеха спомени и разказваха миналото по такъв начин, по какъвто не би могъл нито един бард. Всички призраци обичаха такива места.
Всички, освен един.
Този призрак нямаше име. По-точно имаше, но го беше забравил. Беше призрак от толкова дълго, че вече не помнеше какъв е бил приживе. Дали е бил благородник, обикновен човек, престъпник или може би мъртвороден? Не помнеше и как бе умрял. Всичко това беше толкова назад във времето, че понякога Призракът се питаше дали изобщо се е случвало. Да, вероятно някога е бил човек, макар и за кратко, щом сега беше призрак. А и имаше нещо у хората, което го притегляше. Сякаш една от нишките, свързващи го с живота, не се беше скъсала. Призракът често ходеше сред живите. Наблюдаваше ги, но за кратко, защото те започваха да чувстват присъствието му и това ги плашеше. Усещаха как някой ги наблюдава, но когато обръщаха поглед, там нямаше никой.
Но той беше там. Стоеше самотен в мрака. Тук другите призраци не идваха. Те си стояха кротко сред мъртвите, сякаш не можеха да се откъснат от телата си. Призракът знаеше, че никой не може да го види, но всеки може да го усети. А така искаше да бъде отново жив...
Веднъж реши да види какво правят останалите призраци. Той изчака пълната луна да огрее над затихналите къщи и се отправи към близкото гробище. Беше голямо, а на ярката лунна светлина се виждаха безброй силуети на други призраци. Едни се бяха събрали около стар гроб и пееха тъжна песен. Други се разхождаха мълчаливо. Някои искаха да плачат, но в безплътните им очи нямаше сълзи. Но всички отбягваха мрачната сграда в самия център на гробището. Какво ли имаше там? Призракът се приближи. Силует на млада жена изникна до него.
- Не отивай там - каза му тя.
- Но защо? - попита със задгробния си глас Призракът.
- Страшно зло витае там. Ще те погуби.
- Какво зло?
Но жената се извърна и тръгна след другите призраци.
Призракът направи още една крачка към загадъчната сграда и усети как останалите го наблюдават. Но когато обърна мъртвите си очи към тях, те се отдръпнаха. Сякаш прокоба тегнеше над тази сграда. На това място лъхаше на смърт повече отколкото където и да било другаде. Сякаш призраците се страхуваха.
- Какво е това място? - попита по-скоро себе си Призракът.
- Това е крематориум - отвърна му някой.
Призракът се обърна. До него стоеше тъмен силует в още по-тъмен плащ. Веднага позна Смъртта. Сега си спомни, че вече се бяха срещали. Да, това беше най-ранният му спомен.
- За какво служи? Защо всички призраци бягат от него?
- Тук изгарят телата на мъртъвците - обясни Смъртта.
- Не ги ли полагат в гробове? - попита Призракът.
- Не всички. Някои желаят да бъдат кремирани. Те идват тук, минават през голямата пещ и от тях остава само шепа прах, която се събира в малка урна.
- Само толкова остава от човек? Шепа прах, която може да бъде разпиляна по вятъра и водата?
- Само толкова - отвърна Смъртта.
- Ами душите? - попита Призракът - Какво става с душите на тези мъртви?
- Те загиват. Никога не се превръщат в призраци и никога не могат да продължат нататък. Линията на вечността се прекъсва.
- Затова ли останалите призраци бягат от крематориума?
- Затова - отвърна със съчувствие Смъртта.
Призракът потрепери. Мислеше да попита къде отиват след това душите на мъртвите, но нещо го спря. Сякаш знаеше, че няма да получи отговор. Затова просто каза:
- Иска ми се отново да бъда човек...
- Знам - отвърна Смъртта - Понякога те виждам как ходиш сред хората и как ги наблюдаваш.
- Можеш ли да ми помогнеш? - попита с надежда Призракът.
Смъртта сякаш се замисли над нещо, преди да отговори.
- Аз имам власт над смъртта, не над живота.
- Но именно ти ми отне живота. Какво стана с него? Не можеш ли да ми го върнеш?
- Не мога - прошепна Смъртта, но след това добави - Та ти си почти човек!
- Искам да ходя сред хората и те да ме виждат, а не да ме усещат със страх. Искам да мога да говоря с тях и да правя всичко, което и те правят.
- Това означава да си жив. Не мога да ти върна живота, но все пак мога да ти помогна.
- Как? - възкликна Призракът.
- Ще ти дам тяло, но няма да бъде истинско. Хората ще те виждат и чуват, но също така ще разбират, че не си човек. Няма да дишаш и няма да имаш сърце, но ще имаш чувства. Ще бъдеш безсмъртен, защото вече ще си мъртъв. И ако някой ден решиш отново да станеш призрак, трябва просто да ме повикаш.
Призракът се замисли, а после погледна към крематориума. Ярката луна надничаше над покрива и пробиваше със светлината си мрака, който властваше. Гробището беше утихнало, но призраците все още бродеха наоколо и понякога някой хвърляше любопитен поглед към странната двойка, която разговаряше на опасно близко разстояние до тъмната сграда. Но никой не смееше да се приближи.
- Съгласен съм - отвърна Призракът.
- Добре - каза Смъртта - Ще ти дам това, което ти обещах. Но запомни едно: пази се от светлината...
- Господине? Добре ли сте, господине?
Гласът идваше някъде от далече, но се приближаваше и скоро Призракът разбра, че това е истински глас, който се обръща към него. Отвори очи и видя трима души, които го бяха наобиколили. Беше изморен. Спомни си срещата със Смъртта пред крематориума, но след това нищо не помнеше.
А може би не беше имало след това?
Призракът завъртя очите си до колкото можеше. Установи, че се намира на някаква улица. Беше нощ, или поне вечер. Наоколо грееха няколко фенера. Някъде отстрани изтропаха колелата на каруца и се чу умореното цвилене на коня, който я теглеше. От небето бавно падаха ситни снежинки. Беше зима.
Призракът успя да вдигне ръцете си и ги опипа. Смъртта беше удържала на думата си и му беше дала тяло.
- Аз съм жив! - възкликна той.
- Истинско чудо е, че сте жив - отвърна един от тримата, наобиколили го. Беше висок и слаб мъж на средна възраст, с прошарена коса - Вече мислехме, че сте си отишъл, нямахте пулс и не дишахте, но май се върнахте от отвъдното.
- Да... върнах се от отвъдното...
И за пръв път Призракът усети студа, който зимата довя до него.
- Студено ми е - каза той.
- Зима е - отвърна едно момче с кафява шапка.
- Какво се случи с вас? - попита високият мъж - Когато минахме от тук лежахте в безсъзнание. Откъде идвате? Как се казвате?
Призракът отвори уста да отговори, но се спря. Наистина, как се казваше? Не можеше просто да им каже, че е призрак. Та нали не искаше никой да разбере?
- Не знам...
- Явно лошо сте пострадал - отвърна третият, който беше нисък мъж с гъста черна брада и старо палто.
- Съвсем нищо ли не помните? - попита момчето.
Призракът помнеше, но не смееше да разкаже за срещата си със Смъртта пред крематориума. Но какво стана след това? Как се озова тук, на тази улица, наистина не помнеше.
- Нищо... - прошепна той.
- Да го заведем у нас - предложи високият мъж - Може би ще успея да му помогна. Аз съм лекар.
- Да го заведем - отвърнаха в хор останалите двама.
Те помогнаха на Призрака да стане и го подкрепиха от двете страни. И той за пръв път от толкова много години усети земята под краката си. Почувства се жив.
Къщата на доктора се намираше съвсем близо. Беше красива, двуетажна, личеше си, че е на заможен човек. В двора имаше голяма кучешка колиба, а от нея се носеше безспирен лай.
- Твоето куче май изобщо не може да свикне с мен, а докторе? - усмихна се мъжът с брадата, който беше бездомник.
- То лае по всеки - успокои го докторът.
Призракът погледна към колибата.
- Моля ви, нека го погаля - каза той.
- Но, господине... - запъна се докторът - Кучето е зло, може да ви ухапе. А все още имате нужда от помощ...
- Добре съм, благодаря ви - каза Призракът - Не ме е страх от кучето. Просто искам...
И той ловко се отскубна от ръцете на бездомника и момчето.
- Правите грешка - опита се да го спре докторът, но Призракът вече беше преполовил разстоянието до колибата.
Изведнъж кучето млъкна. Призракът се приближи и надникна в къщичката му, но то се беше свило в единия ъгъл и гледаше със страх.
- Е, май не лае по всеки - ухили се бездомникът, но докторът го удостои с остър поглед.
- То наистина лае по всеки - каза той - С изключение на този...
Докторът спря преди да произнесе думата "човек". Погледната от далече, фигурата, приклекнала до кучешката колибка, се виждаше неясно, сякаш се сливаше със светлината, която идваше от съседната къща. Сякаш призракът се топеше.
- Какво е това...? - попита с недоумение момчето, докато докторът и бездомникът гледаха със страх.
- Махни се от там - каза тихо докторът, а след това повтори думите си на висок глас - Махни се от там! Върви си, демоне!
Призракът разбра, че говорят на него. Той се изправи и погледна към доктора. Той приближаваше, а отнякъде в ръцете му се беше появила вила. Зад него крачеха момчето и бездомника, хванали тежки колове.
- Докторе? - възкликна Призракът - Но защо...?
- Махай се от моята къща! Върви си!
- Та нима не ти ми предложи помощ преди малко? Нима твоята работа не е да помагаш на хората?
- На хората, да - просъска докторът - Но не и на демони!
- Аз не съм демон... - каза Призракът - Аз съм...
Искаше да каже "човек", но не посмя.
- Страхуваш се от светлината - обади се бездомникът - Топиш се в нея. Ти си демон.
"Пази се от светлината", го бе предупредила Смъртта. Но как може някой да се скрие от нея? Та тя беше навсякъде!
- Върви си! - каза отново докторът.
Призракът се изправи. Насочената срещу него вила възвърна едно старо чувство у него. Страх. Не можеше да каже от какво се страхува, но се страхуваше. Не беше от смъртта, защото вече беше мъртъв. Може би от... болката?
Той се обърна и тръгна безмълвно към вратата на двора. Но миг преди да излезе на улицата, чу гласът на доктора:
- И повече не се връщай!
Призракът остана сам. Искаше да заплаче, осъзнаваше, че това е една от типичните човешки черти, но не можеше. Самотата го заобикаляше отвсякъде. Някъде от къщите долетя смях. Призракът погледна над една ограда, за да види през прозореца голямо семейство, събрало се около масата. Толкова щастие струеше от тази картина, че за миг Призракът се изкуси да тръгне натам. Ала как ли биха го приели? Той беше непознат, отиващ в дома им. Дори не беше човек, макар че всички го виждаха. А и трябваше да отиде в светлината, от която трябваше да се пази.
Всички хора бързаха към светлината. Никой не желаеше да остане в мрака.
Покрай Призрака премина дете.
- Здравей - каза той, като се мъчеше да избяга от светлината.
Детето спря и го погледна.
- Здравейте, господине - отвърна плахо то.
- Какво правиш толкова късно на улицата? Не те ли е страх?
- Страх ме е, господине. Но мама ме изпрати да взема нещо от съседите и сега се прибирам.
- Страх те е от тъмнината? - попита Призракът.
- Да, господине. В тъмното може да дебне някой... - и след това добави - или нещо...
- Страх ли те е от мен?
- Страх ме е, господине. Не сте тукашен, не ви познавам...
- Тогава върви - подкани го Призракът - Не се задържай тук. В тъмното може да дебне някой... или нещо...
Детето се обърна и почти побягна. Влезе в един двор, зад който се виждаше малка къща.
Призракът отново остана сам. Хората наистина се страхуваха от мрака, а той се страхуваше от светлината. Може би затова не можеха да го разберат. А какъв ли е бил той приживе? И той ли се бе страхувал от тъмното? Нямаше спомени. Зави зад един ъгъл и ярката светлина на уличен фенер го заслепи. Той вдигна ръка, за да закрие очите си. После погледна плахо. Беше широка улица, добре осветена.
"Пази се от светлината".
Обърна се и тръгна назад. Но едва направил няколко крачки и нещо в дясно прикова вниманието му. Беше нещо светло, което ставаше все по-ярко. Призракът се загледа натам. Осъзна, че това бяха пламъци. Имаше пожар. За миг се спря. Спомни си думите на Смъртта, че душите на кремираните загиват, но след това си спомни и че той не може да умре, защото вече е мъртъв. И все пак трябваше ли да се страхува от огъня? От мястото на пожара се чу вик. Призракът не се колеба повече, а тръгна натам. Къщата, която гореше, беше ниска и схлупена, а пред нея стоеше жена и викаше през сълзи. Призракът я доближи, а тя му заговори, без да го поглежда.
- Помогнете ми, дъщеря ми остана вътре. Моля ви, помогнете ми...
Трябваше ли да се страхува от огъня? Призракът вече не си задаваше този въпрос. Без повече да се замисли, той се втурна в пламъците. Фигурата му се стопи на ярката светлина на пожара и никой не можеше да го види. А след малко от горящата къща, сякаш носещо се във въздуха, изплува тялото на малко момиченце. То се понесе към самотно стоящата жена, която го гледаше без да може да каже каквото и да било. А когато тялото на детето излезе от светлината на пламъците, около него се очерта силуетът на държащия го Призрак.
- Благодаря ви, господине... - проплака жената - Вие спасихте дъщеря ми... Кой сте вие всъщност?
- Аз... - запъна се Призракът - Не знам кой съм...
- Не сте човек? Видях как се стопихте в светлината?
Тогава детето дойде в съзнание. То погледна Призрака и му се усмихна.
- Ти ме спаси.
- Беше мой дълг - каза Призракът. Някога беше чувал тези думи, но не знаеше какво означават. Сториха му се на място.
- Благодаря ти - прошепна момиченцето.
- Заведете я на доктор - подкани Призракът майката - Има един, живее съвсем наблизо. Той... той помогна и на мен...
- Знам къде живее - отвърна жената - Той е добър човек. Ще ми помогнете ли да заведа дъщеря ми при него?
Призракът погледна жената.
- Съжалявам, но няма да мога. Трябва да тръгвам. Помолете някой от съседите.
- Благодаря ви още веднъж, господине, който и да сте.
Призракът кимна и се отдалечи. Застана в една съседна уличка, откъдето дълго време наблюдава пламъците на изгарящата къща. Малцината съседи, които се бяха притекли на помощ, не успяха да потушат пожара. Къщата щеше да изгори, жената и дъщеря й щяха да останат без дом. Призракът се почувства безсилен. Не можеше да помогне с нищо повече. Наистина, беше спасил живота на детето, но искаше да помогне с още нещо.
Някъде отляво се появи светлината на факла. Някой погледна в тъмната уличка, където стоеше Призракът и извика:
- Ето го!
- Дръжте го! - извика друг - Дръжте демона!
Призракът мигновено се изправи и побягна в обратна посока.
"Какво правя?", мислеше си той "Те не могат да ме убият. Аз вече съм мъртъв. От какво се страхувам?"
Той бягаше по тъмните улици, а зад него се чуваха крясъците на преследвачите. Някъде сред гласовете Призракът позна този на доктора, който му беше предложил помощ. Обърна се и видя приближаващите хора. Носеха брадви, ножове, колове, вили... който каквото беше намерил. Призракът бягаше. "Няма да имаш сърце, но ще имаш чувства", му беше казала Смъртта. Той тичаше, без да знае накъде отива. Започна да се изморява, а хората почти го настигаха. Някой метна нещо по него и го удари по главата. За миг Призракът загуби равновесие, усети болка и притисна удареното място. Ръката му се намокри. Течеше кръв. Но той не спираше. Разбра, че действително се страхува от болката. Кръвта вече се стичаше по лицето му, но той успя да завие по една уличка. Пред него се изпречи къща с ниска ограда и Призракът с един бърз скок успя да се вмъкне в двора.
- Къде отиде? - чу той гласовете на преследвачите си.
- Не може да е далече, само преди миг беше тук - това беше гласът на бездомника.
- Може - отвърна му някой - Той е демон, може да се е върнал в ада. Дано сме го прогонили.
- Дано - каза бездомникът - Но все пак сме длъжни да проверим.
Те се разпръснаха и започнаха да оглеждат къщите. Само след миг щяха да дойдат и тук. Трябваше да се скрие. Призракът се отправи към някаква постройка, която се оказа плевня. Открехна вратата, а тя изскърца зловещо.
Звукът прикова вниманието на останалите.
- Там е! - извика някой - Открихме го!
Всички се събраха в двора и наобиколиха плевнята. Собственикът на къщата изглежда го нямаше.
- Какво чакаме? - извика докторът - Да влезем и да го убием!
Чуха се приближаващи стъпки на много крака.
- На кой е тази къща? - попита някой.
- На ковача - отговориха му.
- Защо просто не запалим плевнята? Той ще изгори. А после ще платим на ковача за щетите. Поне ще сме се избавили от демона.
- Той е демон - отвърна му докторът - Той идва от ада, не се страхува от огън. Нали помниш онази жена, която дойде в дома ми? Тя твърдеше, че той влязъл в горящата й къща и извадил дъщеря й от пламъците. Той не се страхува от огън.
- Защо тогава го гоним, след като е спасил детето?
- Защото е демон! - изкрещя бездомника - Залагам си главата, че е искал душата на момичето.
- Не е така! - извика един глас и всички замлъкнаха.
Призракът позна гласът на жената, чиято къща беше изгоряла. Тя беше дошла тук, навярно беше тичала след другите, за да ги спре. Възможно ли беше?
- Госпожо, моля ви, отдръпнете се. Тук е опасно. Демонът е в тази плевня...
- Той не е демон - каза жената - Той спаси дъщеря ми. На него дъла всичко, което имам. Оставете го, нека си отиде с мир, щом не го искате в нашия град. Но той не е направил нищо лошо на никого.
- Трябва ли да го чакаме да направи нещо лошо? - попита бездомникът - Трябва ли непременно някой да пострада? Та нима не го видяхте как чезне на светлината? Той не е човек.
- Но не е и демон - проплака жената и тръгна към плевнята - Искам да поговоря с него.
- Спрете, госпожо - извика след нея докторът, но беше късно.
Жената влезе в плевнята и издърпа вратата след себе си.
- Господине? - каза тя тихо.
Призракът седеше до една бала сено и притискаше раната на главата си.
- Ранен сте. Нека ви помогна.
- Не - спря я Призракът - Нищо ми няма. Щом не ме искат ще си отида.
- Къде ще вървите? - каза жената - Ранен сте, посред зима е, а извън града бродят вълци. Ще загинете.
- Няма да загина - успокои я той.
- Кой сте вие? - отново го попита тя.
- Аз съм просто един стар призрак. Пожелах отново да бъда човек и желанието ми беше изпълнено. Отново живях. Вярно, нямам истинско тяло, но се почувствах жив. Нямам и сърце, но се научих да чувствам. Разбрах какво е страх, безсилие, самота, тъга, отчаяние. На това ме научиха хората само за една нощ. А вие ме научихте какво е признателност. Единствено вие ми дадохте нещо, различно от омраза. Но колко хора са като вас? Сигурно всички вече знаят, че в града има призрак? Няма смисъл да оставам. Ще си отида. Вие се грижете за дъщеря си. Сигурен съм, че ще имате нов дом. Съжалявам, че не можах да помогна в гасенето на пожара...
- Помогнахте достатъчно, господине. Вие спасихте детето ми. Животът е по-ценен от всичко.
- Да, така е... - промълви Призракът - Животът е по-ценен от всичко. А сега си вървете. И аз ще си отида.
- И никога повече няма да се върнете? - попита жената.
- Никога.
- Няма да се видим отново?
- Не и на този свят - Призракът се усмихна. Това беше най-тъжната усмивка, на която беше способен, но и единствената, която можеше да даде.
- Сбогом, господине. И... благодаря ви още веднъж.
- Не, аз ви благодаря. За това, че ми показахте, че все пак у хората има доброта.
И жената излезе от плевнята.
Хората отвън бяха притихнали, но Призракът не им обърна повече внимамие.
- Смърт - призова той.
От сенките излезе един мрачен силует.
- Май не ти хареса да си човек? - попита Смъртта.
- Хората са си хора, призраците, призраци. Нямат работа на едно място. Но все пак аз разбирам хората.
- Нима? - учуди се Смъртта - След всичко, което ти причиниха?
- Да. Ето, докторът е богат човек, но се отнася с разбиране към бездомника. Той е помогнал и на малкото момиченце, което спасих.
- Така е.
- Докторът се страхува от мен - продължи Призракът - Но това е нормално. Все пак хората са създания на светлината, а призраците на мрака. И единственото място, където могат да се срещнат е здрачът.
- Ти си нещо повече от призрак - каза Смъртта - Може би един ден ще намериш това, което търсиш.
- Но какво всъщност търся?
- Някой ден ще разбереш. А сега да вървим.
Призракът си отиде.
Той загуби тялото, което Смъртта му беше дала, но запази чувствата си. Така и не успя да скъса онази нишка, която го свързваше с хората, но никога повече не пожела да бъде човек. Оттегли се сред развалините на древна крепост и остана там завинаги. Понякога идваха хора. Те разглеждаха развалините и си тръгваха. Някои усещаха присъствието на наблюдаващия ги призрак. Но годините минаваха и хората престанаха да вярват в призраци. А и Призракът вече беше забравил, че отново е бил човек. Той продължи да обитава развалините.
Понякога от един камък го наблюдаваше мрачен силует, но Призракът не го виждаше. Беше разбрал хората, но Смъртта не беше разбрала него. Тя се надяваше един ден това да стане, затова понякога идваше тук. Този призрак беше единственият, който бе живял два пъти. Смъртта никога не беше живяла и може би затова не успя да го разбере.
- Странно нещо е животът - каза си Смъртта - Сякаш хората го разбират чак след като го загубят...